— Сутринта ли? С Понтус Салман?
— Не, беше… миналата седмица. Говореше с един наглец… с някакво префърцунено име и…
— Палмкруна.
— Точно, Палмкруна…
— Ядосах се, лицето ми пламна, сълзи потекоха от очите ми, искаше ми се да рецитирам „Господари на войната“ на Боб Дилън или просто да избягам и да затръшна вратата.
Виула гледа как Пенелопе се протяга и отваря прозореца на тавана.
— Не знаех, че се бръснеш под мишниците — шегува се по-малката сестра.
— Заради честата ми поява в медиите…
— Суетата възтържествува — пак я докача.
— Ти пък се бръснеш навсякъде, както трябва — подмята каката с острота в гласа. — Заради женените ти старчоци, мускулестите идиоти и…
— Знам, че имам лош вкус — прекъсва я Виула.
— Но само що се отнася до мъжете.
— Никога не съм направила нещо свястно.
— Трябва да си подобриш оценките и…
Виула свива рамене.
— Всъщност явих се на матура.
Плавно разорават прозрачната шир, чайките ги следват високо в небето.
— Как мина? — любопитства Пенелопе.
— Стори ми се лесно — отвръща Виула и близва сол от ръба на чашата.
— Значи си се справила.
Виула кимва и оставя чашата.
— Как? — не спира Пенелопе, като побутва сестра си.
— С максималния брой точки — хвали се Виула със сведен поглед.
Пенелопе надава радостен вик и силно я прегръща.
— Разбираш ли какво означава това? — крещи тя възбудено. — Можеш да следваш каквото си поискаш, във всеки университет, просто трябва да избереш между икономика, медицина, журналистика.
Малката сестра се смее със зачервени бузи, а голямата не спира да я прегръща, докато не бутва шапката й. Гали я по главата, оправя косата й, както някога, откопчава шнолата с гълъба на мира и я закопчава на сестра си, гледа я и се усмихва доволна.
3.
Самотна яхта в залива Юнгфрюфйерден
Носът пори като с нож гладката повърхност с равномерно бръмчене. Направо летят напред. Огромни вълни се устремяват към брега. Моторната яхта не спира да подскача по набраздената вода, наоколо хвърчат пръски. Пенелопе завърта руля към залива, двигателите ръмжат. Носът се надига и бялата пяна се пръска зад кърмата.
— „Ти си луда, Мадикен“2 — крещи Виула и сваля шнолата от косата си, както правеше като дете, за да развали прическата си.
Бьорн се събужда, когато акостират при „Госьо“. Хапват сладолед и пийват кафе. На Виула й се иска да поиграе миниголф на малкото игрище. Става следобед, преди да продължат.
Целият фиорд се вижда от левия борд като спиращ дъха необятен каменен под.
Наумили са си да стигнат до Кастшер, дълъг, безлюден остров, стеснен по средата. Заливът му от южната страна е потънал в зеленина; ще хвърлят котва там, ще се къпят, ще си приготвят скара, ще пренощуват.
— Слизам да си полегна малко — прозява се Виула.
— Добре — усмихва се Пенелопе.
Виула тръгва по стълбата, Пенелопе поглежда напред. Намалява скоростта и не сваля очи от електронния ехолот, който предупреждава за рифове с приближаването на Кастшер. Изведнъж става доста плитко, от четирийсет на пет метра.
Бьорн влиза в кабината и я целува по врата.
— Да започвам ли да готвя? — пита той.
— Виула има нужда от едночасова дрямка.
— Все едно слушам майка ти — казва той, като се опитва да не звучи грубо. — Успя ли вече да се обади?
— Да.
— За да провери дали Виула е с нас, нали?
— Да.
— Скарахте ли се?
Тя поклаща глава.
— Какво има? Тъжна ли си?
— Не, просто мама…
— Какво?
Пенелопе бърше, усмихвайки се, сълзите по бузите си.
— Не съм поканена на Еньовден.
Бьорн я прегръща.
— Трябва да не й обръщаш внимание.
— Старая се.
Бавно, бавно Пенелопе маневрира яхтата към най-вътрешната част на залива. Моторите меко боботят. Вече са толкова близо до брега, че се усеща миризмата на окъпаната в топлина растителност.
Хвърлят котва, приплъзват се до скалите. Бьорн скача с въжето на стръмния склон и го затяга около един пън.
Всичко е покрито с мъх. Остава неподвижен, загледан в Пенелопе. Птиците потрепват в короните на дърветата от тракането на подемника.