— Клаудия, успокой се — казва полицаят припряно.
Жената няма сили да се задържи на крака и се свлича на пода сред обувките под висящите дрехи, дишайки като уплашено животно.
— Какво се е случило? — пита ужасена.
— Не знаем почти нищо, но вчера сутринта Пенелопе е опитвала да ти се обади.
— Жива е — отронва Клаудия.
— Да, жива е — отговаря Юна.
— Благодаря ти, Господи — шепне тя. — Благодаря ти, Господи…
— Засякохме съобщение на телефонния ти секретар.
— На моя… Не — казва тя и се изправя.
— Има много смущения, така че е нужна специална апаратура, за да се чуе гласът й — пояснява ченгето.
— Не, само… някакъв мъж ми казва да си намеря работа.
— Да, така е — потвърждава Юна. — Пенелопе говори преди него, но не се чува…
— Какво казва?
— Казва, че се нуждае от помощ. Морската полиция е на път да организира обстойно издирване.
— Но проследете телефона, това сигурно е…
— Клаудия, трябва да ти задам няколко въпроса.
— Какви въпроси?
— Да поседнем?
Минават през коридора към кухнята.
— Юна Лина, мога ли да те попитам нещо?
— Питай ме, но не знам дали ще мога да ти отговоря.
Клаудия Фернандес слага две чаши за кафе. Ръцете й треперят. Сяда срещу него и дълго го гледа.
— Имаш семейство, нали? — пита тя.
Светлата жълта кухня тъне в тишина.
— Спомняш ли си кога за последен път беше в дома на Пенелопе? — пита Юна след малко.
— Миналата седмица, във вторник. Помогна ми да скъся един панталон на Виула.
Юна кимва и забелязва как устата на Клаудия трепери от сдържания плач.
— Помисли си добре, Клаудия — казва той и се навежда напред. — Висеше ли тогава една снимка на стъклената й врата?
— Да.
— Какво имаше на нея? — продължава полицаят, като се опитва да запази гласа си спокоен.
— Не знам, не видях.
— Но си спомняш, че е имало снимка, сигурна си?
— Да — кимва Клаудия.
— Възможно ли е да е имало хора на снимката?
— Не знам, помислих си, че е свързана с работата й.
— Вътре или навън е била направена?
— Нямам представа.
— Опитай се да я извикаш пред очите ти.
Клаудия затваря очи, след което поклаща глава:
— Не мога.
— Опитай се, важно е.
Тя сваля поглед, концентрира се и отново клати глава.
— Спомням си само как си помислих, че е странно да окачи снимка на вратата, не изглежда чак толкова естетично.
— Защо предположи, че е свързана с работата й?
— Не знам — шепне Клаудия.
Юна се извинява, когато телефонът в сакото му иззвънява, изважда го, и когато разбира, че е Карлос, отговаря:
— Да.
— Току-що говорих с Ланс от Морската полиция на остров Даларьо. Каза, че утре ще обходят мястото. Мобилизирани са триста души и почти петдесет лодки.
— Добре — казва Юна и вижда Клаудия да излиза в антрето.
— Позвъних и говорих с Ериксон, за да разбера как се чувства — добавя Карлос.
— Изглежда се съвзема — равнодушно отвръща Юна.
— Юна, не искам да знам какви ги вършите… но Ериксон ме предупреди, че ще бъда принуден да призная, че си имал право.
След като приключва разговора, Юна излиза в антрето и вижда Клаудия, облечена с яке и обута с гумени ботуши.
— Чух казаното по телефона — казва тя. — Аз също мога да помогна в издирването, мога да обикалям цялата нощ…
Тя отваря вратата.
— Клаудия, трябва да оставиш полицията да си върши работата.
— Дъщеря ми се обажда и се нуждае от помощ.
— Разбирам, че е ужасно само да чакаш…
— Но, моля те, не мога ли да дойда с теб? Няма да преча, мога да готвя и да отговарям по телефона, за да не мислиш за това.
— Нямаш ли някого, който да остане с теб, роднина или приятел, или…
— Не искам никого тук, искам само Пени — прекъсва го тя.
34.
„Дриймбоу“
Ериксон стиска в скута си папка и голям плик, донесени му в болничната стая, а пред лицето си размахва малко бръмчащо вентилаторче, докато Юна го вози в количката по коридора в болницата.
Ахилесовото му сухожилие е зашито, но вместо в гипс кракът му е обут в специален ботуш, като пръстите на краката сочат надолу. Мърмори, че ще му са необходими палци за другия крак, ако искат да гледат „Лебедово езеро“.