Юна влиза, прегърнал компютъра, и го слага на един стол. Юхан Йонсон вече е седнал на малко диванче. Той е на двайсет и пет, облечен в черен анцуг, който му стои лошо. Главата му е обръсната, веждите гъсти, почти сключени над носа. Той става, запътва се към Юна, поглежда го срамежливо и сваля червената компютърна чанта от гърба си.
— Ei saa peittää15 — казва той и изважда тънък компютър.
Ериксон налива фанта от термос в малки тънки чаши от неизбелена хартия.
— Държа харддиска във фризера няколко часа, ако е разклатен — казва Юхан. — И само свързвам кабелите. Всичките работят различно, имам един приятел от фирмата „Йабас“, който се занимава с компютърни игри, дори не се среща с клиентите, върши си тъпата работа по кодирана телефонна линия. Това помага донякъде, но аз не искам да е донякъде, а напълно, в това съм добър, във всяка дреболия, и затова ми е нужна програма, наречена „Хангар 18“…
Отмята назад глава и имитира смеха на смахнат учен.
— Ха, ха, ха… сам съм я създал — продължава той. — Работи като цифрова прахосмукачка, засмуква всичко и го структурира според часа, до микросекундите.
Сяда на оградката на олтара и свързва компютрите. Нещо леко прещраква в неговия. После на един дъх въвежда няколко команди, чете на екрана, превърта надолу и пише нови команди.
— Много време ли ще отнеме? — пита Юна след малко.
— Не знам — мънка Юхан Йонсон. — Не повече от месец.
Изругава нещо тихо на себе си, въвежда нова команда и гледа примигващите цифри.
— Шегувам се — казва след това.
— Разбрах — търпеливо отвръща Юна.
— След петнайсет минути ще знаем колко информация можем да спасим — добавя Йонсон и гледа бележката, на която Юна е написал датата и часа на посещението на Бьорн Алмскуг в интернет кафето.
— Информацията изглежда изтрита на интервали, което малко затруднява нещата…
Фрагменти от стара графика изникват на заслепения от слънцето екран. Юхан Йонсон разсеяно слага емфие под устната си, избърсва ръка в панталона и чака, поглеждайки към екрана.
— Тук е чисто и подредено — казва провлачено. — Но нищо не става за триене, няма нищо тайно… защото „Хангар 18“ открива места, които дори не съществуват.
Компютърът му изведнъж започва да пиука и той написва нещо, прочита дълга таблица с цифри. Изписва още нещо и пиукането рязко спира.
— Какво става? — пита Юна.
— Не кой знае какво — отвръща Юхан Йонсон. — Малко се бави с всички тези модерни защитни стени, пясъчни клетки и фалшиви антивирусни програми. Направо е чудо, че изобщо работи с всички превантивни средства едновременно.
Клати глава и изплюва торбичката емфие изпод устната си.
— Никога не съм имал антивирусна програма и… Сега всички да замълчим — прекъсва внезапно той собственото си дърдорене.
Юна се приближава и поглежда през рамото му.
— Какво виждам — припява Йонсон шепнешком. — Какво виждам?
Обляга се назад и разтърква врата си, после написва нещо с едната си ръка, натиска ентър и се усмихва на себе си.
— Ето ги — казва той.
Юна и Ериксон се взират в екрана.
— Още само една секунда… Не е толкова лесно, появява се само на малки и по-големи части…
Засенчва екрана с ръце и чака. Бавно се появяват букви и фрагменти от графика от интернет.
— Погледнете, вратата бавно се отваря… сега ще видим какво е правил Бьорн Алмскуг на този компютър.
Ериксон е застопорил количката и силно се е навел напред, за да може да вижда екрана.
— Мамка му, само някакви драскотини — казва той.
— Погледни в ъгъла.
В долния десен ъгъл се вижда малко цветно знаме.
— Използвал е Windows — казва Ериксон. — Много оригинално…
— Hotmail — казва Юна.
— Регистрация — отговаря Юхан Йонсон.
— Започва да става интересно — добавя Ериксон.
— Можеш ли да видиш името? — пита Юна.
— Не действа така… можеш само да се пренесеш във времето — обяснява Юхан Йонсон и превърта надолу.
— Какво беше това? — посочва Юна.
— В папката за изпратени писма сме.
— Изпратил ли е нещо? — пита Юна с напрегнат глас.
Върху екрана се появяват накъсани фрагменти от реклами за евтини пътувания до Милано, Ню Йорк, Лондон, Париж. А в долния ъгъл се вижда светлосиво, кратко число, някакъв час: 07:44:42 вечерта.