Сага излиза от залата и вижда противничката си, която я чака до бетонните колони.
— Исках само да ти благодаря за мача и да те поздравя — казва Светлана.
Сага се спира.
— И аз ти благодаря.
Светлана леко се изчервява:
— Дяволски си добра.
— И ти.
Светлана свежда поглед и се усмихва. Между подстриганите под прав ъгъл храсти около паркинга са нахвърляни боклуци.
— С влака ли си? — пита Сага.
— Да, трябва да тръгвам.
Светлана вдига сака си, но пак се спира, явно иска да каже още нещо, но се запъва.
— Сага… Извинявай заради гаджето ми — продумва най-накрая. — Не знам дали чу, че крещеше разни неща. Във всеки случай за последен път идва с мен.
Смутена, Светлана се готви да си тръгва.
— Чакай — казва Сага. — Мога да те закарам до гарата, ако искаш.
39.
Още по-далече
Пенелопе тича напреки нагоре по склона, хлъзга се по камъните, пропада надолу, подпира се с ръка, удря рамото и гърба си, съпротивлява се и пъхти. Болка пронизва китката й. Задъхва се, кашля и поглежда назад, надолу сред дърветата, в мрака между стволовете, страхувайки се, че отново ще зърне преследвача.
Бьорн се приближава към нея, пот се стича по лицето му, очите му са кървясали и уплашени. Промърморва нещо и й помага да стане.
— Не можем да спираме — шепне той.
Вече не знаят къде е преследвачът — дали е наблизо, или е изгубил следата. Само преди броени часове лежаха на пода в една кухня, докато той надничаше през прозореца.
Сега бягат нагоре, промъкват се през смърчовия гъсталак, усещат топлата миризма на иглите и продължават напред, хванати за ръце.
Съчките пращят и Бьорн хленчи от страх, прави крачка встрани и един клон го удря по лицето.
— Не знам още колко ще издържа.
— Не мисли за това — казва Пенелопе.
Продължават да вървят още малко. Краката и коленете ги болят. Спускат се надолу към канавката през гъсти издънки и шумолящи листа, нагазват сред бурени и излизат на някакъв черен път. Бьорн се оглежда, шепне й да се приближи и те побягват на юг към заселената част на Шиннардал. Сигурно не е далече. Накуцвайки, тя хуква след него. Ивица груб чакъл с поникнали тук-таме стръкчета трева се стеле между гладките следи от гуми. Пътят завива покрай брезова горичка. Бягат един до друг и, щом заобикалят белите стволове, изведнъж съглеждат двама души. Двайсетгодишно момиче в къса рокля за тенис и младеж с червен мотоциклет. Пенелопе дърпа ципа на анцуга си и се опитва да приглуши дишането, като си поема дъх през носа.
— Здравейте — казва тя.
Те вдигат очи към нея и тя долавя учудването в погледите им. И двамата с Бьорн са окървавени и мръсни.
— Случи ни се нещастие — опитва се да обясни набързо, задъхвайки се. — Трябва ни телефон.
Копривни пеперуди пърхат над лободата и хвоща в канавката.
— Ето — казва младежът, изважда телефона си и го подава на Пенелопе.
— Благодаря — отвръща Бьорн и вперва поглед в пътя и гората.
— Какво ви се е случило? — пита младежът.
Пенелопе не знае какво да отговори, преглъща, сълзи бликват от очите й по мръсните й бузи.
— Нещастие — отговаря Бьорн.
— Лицето й ми е познато — обръща се девойката в роклята за тенис към гаджето си. — Мамка му, тя е онази от телевизията.
— Коя?
— Която говореше глупости за шведския експорт.
Пенелопе се опитва да й се усмихне, докато избира номера на майка си. Ръцете й треперят, бърка бутоните, прекъсва и започва отново. Момичето шепне нещо на ухото на младежа.
В гората се чува шум и на Пенелопе изведнъж й се струва, че вижда някого между дърветата. Преди да разбере, че й се е привидяло, й минава мисълта, че преследвачът ще ги открие, че ги е проследил от къщата. Ръката й трепери толкова силно, че се страхува да не изпусне телефона, когато го вдига към ухото си.
— Мога ли да те попитам нещо? — обръща се момичето към Пенелопе с раздразнение. — Смяташ ли, че тези, които бачкат здравата, може би шейсет часа седмично, трябва да плащат за онези, които не желаят да работят, които само седят пред телевизора?