4.
Реещият се мъж
Алинея 21 от Закона за полицията описва как полицаят трябва да се подготви при влизане в частен дом, стая или на друго място, ако е налице основание да се допусне, че някой е починал, изпаднал в безсъзнание или по някаква причина е неспособен да потърси помощ.
Причината в тази юнска събота младши полицай Йон Бенгтсон да се нагърби със задачата да инспектира апартамента на последния етаж на „Гревгатан“ 2 бе, че генералният директор на Инспектората за стратегически продукти Карл Палмкруна бе отсъствал без обяснение от работа и бе пропуснал насрочена среща с външния министър.
Далеч не за първи път Йон Бенгтсон се промъкваше в жилища, за да търси мъртви или ранени. Почти винаги по сигнал на роднини, подозиращи самоубийство; умълчани, изплашени родители, заставени да чакат на стълбището, докато влезе и претърси стаите. Понякога заварваше младежи с едва доловим пулс след свръхдоза хероин, понякога се натъкваше на трупове: жени, малтретирани до смърт под светлината от телевизора във всекидневната.
Йон Бенгтсон мъкне шперцове и шперц пистолет, влиза през масивната порта. Взима асансьора до петия етаж и позвънява на вратата. Изчаква, оставя тежката чанта на стълбището и разглежда ключалката на секретната брава. Изведнъж долавя звук един етаж по-долу. Като че някой слиза с тихи, почти потайни стъпки.
Полицаят се ослушва, протяга ръка и натиска бравата: вратата е отключена и леко се плъзва на четирите панти.
— Има ли някой вкъщи? — извиква той.
Минават няколко секунди, Йон Бенгтсон вдига чантата и прекрачва прага, затваря след себе си, изтрива крака в изтривалката и влиза в просторния коридор.
Чува се тиха музика от съседната стая. Запътва се към нея, чука и отваря. Голяма зала за гости, спартанска мебелировка от три дивана марка „Карл Малмстен“, ниска стъклена маса и малка картина на кораб в буря на стената. Леденосиня светлина струи от плоска, прозрачна музикална уредба. От тонколоните се носи меланхолично, почти мистично изпълнение на цигулка.
Йон Бенгтсон прави няколко крачки до двойната врата, отваря я и застава пред салон с високи прозорци в стил арт нуво. Лятната светлина се пречупва през малките горни стъкла.
Мъж се олюлява в средата на бялата стая.
Истински сюрреализъм.
Йон Бенгтсон стои и се взира в мъртвеца. Сякаш минава цяла вечност, преди да забележи въжето за пране, завързано за куката на полилея.
Елегантният мъж виси напълно неподвижен, като застинал във висок скок, с опънати ходила и върхове на обувките, сочещи към пода.
Обесен е, но това не е всичко, нещо не е както трябва, нещо не е наред.
Полицаят не бива да прекрачва прага. Мястото, където го е открил, трябва да остане непокътнато. Сърцето му бие силно, пулсът е ускорен, едва преглъща, но не може да откъсне поглед от висящия мъж в празната стая.
Едно име изплува в съзнанието на Бенгтсон, само като шепот: „Юна, трябва да говоря с Юна Лина“.
Никакви мебели, само един мъртвец, който по всяка вероятност е Карл Палмкруна, генералният директор на Инспектората за стратегически продукти.
Въжето е завързано по средата на тавана за куката в центъра на розетката.
„Как ли се е качил?“, мисли си Йон Бенгтсон.
Височината е най-малко три метра и половина.
Опитва се да се успокои, да събере мислите си и да отбележи всичко, което вижда. Лицето на обесения е бледо като навлажнена захар, струва му се, че вижда само няколко кървящи точки в облещените очи. Облечен е в тънък шлифер върху светлосивото сако на костюма, обут е с обувки с нисък ток. Черно куфарче и мобилен телефон лежат на паркета встрани от локвата урина, точно под трупа.
Обесеният изведнъж потрепва.
Йон Бенгтсон си поема дъх.
Чува се тежък тропот по тавана, удари с чук, някой крачи над главата му, отново тропот и тялото на Палмкруна пак трепва.
Шум от бормашина, после тишина. Някой крещи нещо. Нужен му е още кабел, макара, това се чува.
Йон Бенгтсон усеща, че пулсът му се успокоява, когато се връща в салона. Външната врата на антрето е отворена. Сигурен е, че беше я затворил, но може и да греши. Напуска апартамента, преди да докладва в отдела обаче, позвънява на Юна Лина от Националната полиция.