Добри Жотев
Дойчин
В леката предутринна просъница му се яви сън: овцете пасат по склоновете на Вуковски връх. Той свири на кавала, звънците на стадото звънят. Неусетно цялото стадо се откъсва от земята, възнася се към белите пролетни облачета и се размесва с тях. Но и самите облачета зазвънтяват. Такава хармония досега не е чувал. Хармонията препълва душата му.
Събуди го априлското слънце — грееше право в прозореца на овчарската колиба. Дойчин прикри с длан очите си и продължи да слуша нечуваното съзвучие. Искаше да го запамети. Непременно да го запамети!
Стана и малкият му помощник Левтерчо. Двамата излязоха навън. Малчуганът се зае да почисти дългите дървени хранилки, а кехаята донесе в кълчищена торба ярмата и грижливо я разсипа в тях. Левтерчо пусна агнетата. Те се нахвърлиха върху храната наредени едно до друго като жива броеница.
Дойчин полегна, опрян на лакът пред колибата. Малчуганът го загледа с благоговение. Чуден човек беше — всичките сто и петдесет овце познаваше по физиономия. Това както и да е — и той разпознаваше някои от тях, но кехаята ги различаваше и по глас.
Какво чудо беше през зимата, когато овцете се агнеха една след друга. Спят двамата в колибата. Кехаята уж спи и не спи — нащрек е. Към полунощ простене някоя родилка. Дойчин скача: ставай, Мъркуша се агни! Как познаваше още при първото проблейване, че е Мъркуша?! Изтичват в кошарата. Вдигат на треперещите краченца влажното, току-що родено агънце, държат го на ръце, докато майката го оближе, доближават муцунката му до майчиното виме да суче. Прибират се, но едва легнали — ново проблейване. Кехаята скача: Калуша! И пак в кошарата. Така цялата зима.
А тия звънци как ги „сгласяше“, та звъняха както звънците на никое стадо не звънят? Знаеха го по целия край. Хората се спираха да ги слушат и радостта не слизаше от лицата им.
Стресна го гласът на кехаята:
— Айде, росата просъхна, да пущаме стоката на паша!
— Айде — скочи Левтерчо и отвори вратата на овцете.
Те се заточиха покрай дъгообразната, покрита със слама кошара. Когато стигнаха зелените стръмнини на Вуковски връх, стадото се разпръсна. Кехаята извади кавала си, сглоби го и засвири. Звънците му пригласяха. Малчуганът се заслуша в познатото и никога неомръзващо му съзвучие и отрони:
— Батко Дойчине, откъде имаш тоя кавал?
Кехаята го погали по невчесаната коса.
— От дедо ми е останал. Голем кавалджия е бил.
— На него си се метнал комай, а?
Дойчин не отвърна. В ушите му зазвуча хармонията от предутринния сън. Погледна към небето. Там стояха пролетни облачета каквито видя в съня си. Само че сега те не звъняха, а сякаш слушаха звънците на стадото. Кехаята въздъхна и се обърна към помощника си.
— Левтерчо, требе да сменим звонците!
Малчуганът се изненада.
— Защо да ги сменяш?
— Пета година са вече — поизхабиха се.
— Я, изхабили се, нищо им нема!
Дойчин се усмихна снизходително.
— Езиците подбиват стените на звонците и им променят гласа. Овцете ги драскат по драките, жегите ги кривят…
Левтерчо го гледаше с неразбиращи очи.
— И така да е, батко, чорбаджията нема да ти даде пари за нови.
Дойчин се замисли.
— Може и да не даде, стиснат е. Нищо, я че опитам. Довечера нали че дойде да ни пообиколи.
Чорбаджията пристигна, когато стоката вече беше вкарана в кошарата. Двамата овчари бяха наклали огън пред колибата и варяха мляко в малко котле. Поканиха госта на вечеря. Той седна до огнището, като извади от пояса си голяма дървена лъжица.
— Е, как сте, що сте? Намира ли се паша за стоката? Нема ли болни овце?
— Сичко е наред, чорбаджи — отвърна кехаята. — Само едно нещо… Ама не знам ти що че кажеш?
— Думай — рече изтежко гостът.
Дойчин кусна от млякото и изговори на един дъх:
— Требе да смениме звонците!
Чорбаджията се удиви:
— Що им е, та да ги сменяш? Нема стадо със звонци като твоите.
— Нема, верно е — заинати се Дойчин, — ама пак требе да ги смениме.
— Това пари чини — заинати се и гостът. — Ти какво си мислиш?
Кехаята се приведе да стъкне огъня.
— Я че продадем на некой овчар старите звонци, а ти че дадеш малко прит и готово.
Гостът се замисли.
— Що да ти кажем, зависи за колко че ги продадеш…
— Това е моя грижа — свъси вежди кехаята.
Тази нощ Дойчин прекара в неспокойни просъници. На няколко пъти сънува звънтящите бели облачета. Будеше се и продължаваше да чува чудната хармония. Тя го довеждаше до екстаз и заедно с това го измъчваше. Непременно трябваше да купи новите „звонци“! Непременно да чуе хармонията наяве!
На изгрев-слънце остави стадото на Левтерчо и се запъти да обиколи съседните села — надяваше се да намери купувач. Прибра се надвечер весел и съобщи на помощника си, че е уговорил всичко. На другия ден дойде купувачът на кон, свали всички звънци от шиите на добичетата, напъха ги в огромен чувал и предоволен замина.