Дойчин беше в стихията си — не остави никого без работа. Хармонията се обогатяваше, а с нея и желаещите да помагат. Обясняваше на всекиго как, с каква сила и честота да люшка своя звънец. Влезе в магазинчето и домъкна три звънеца — гиганти. Техният звън вля в съзвучието тържественост и мощ.
Дойде ред на малките звънчета и хлопките. В множеството имаше деца. На тях ги връчи. Те галеха слуха със сребърното си звънтене.
Когато привърши всичко, Дойчин благодари на хората за помощта, разплати се с продавача и събра стоката си в двата чувала, като преди това обви всеки звънец в сено — да не се удрят един о друг при пренасянето. Такова нещо можело да развали гласа им.
В кошарата се прибра привечер. Стадото още го нямаше. Левтерчо извади един по един звънците и ги нареди по големина пред колибата. Кехаята ги преброи и заговори, като сочеше с показалец:
— Най-големия че вържем на шията на Вакльо. Има сила и два носи. Че гърми като камбаната на манастира „Св. Троица“. Тежко стъпва Вакльо, не обича да рипа много. И така требе! Останалите два че носят двамината му побратими. По-буйни са — добро исо че държат. Оня звънец че вържем на Мъркуша — плашлива е и от време на време че го раздрънква силно. Тоя до него че турим на Калуша. Она оди като градска кокона, та че го люшка кротко, кротко.
Така определи притежателя на всеки звънец от овните до агнетата. Левтерчо гледаше в прехлас кехаята. И тази нощ Дойчин не мигна. На сутринта започна връзването на звънците. Беше истинско свещенодействие.
Този път изведоха овцете над Старо селище. Долу в ливадите моми беряха киселец. Като чуха и видяха Дойчиновото стадо, размахаха белите си забрадки:
— Дойчинеее, жив да си! Що ти е бог дал, секиму да даде!
Кехаята помаха с ръка, после сглоби кавала и засвири. Мелодията се вля в съзвучието на пеещото стадо. Всичко стана хармония. Дойчин погледна белите облачета. И те звъняха. Сънищата бяха претворени в действителност. Опиянена, душата му разтвори крила. Нищо повече не му трябваше…