Бързо и с достойнство тя се отдалечи по тъмната алея. Младият човек я проследи с поглед, докато тя излезе от парка и свърна към ъгъла, където стоеше автомобилът. После, без никакви угризения и колебания, той започна да се прокрадва след нея, криейки се зад дърветата и храстите, като нито за секунда не я изпущаше от очи.
Когато стигна до ъгъла, тя обърна за миг поглед към белия автомобил, но го подмина и започна да прекосява улицата. Скрит зад едно купе, спряло до парка, младият човек следеше всяко нейно движение. Тя стигна до отсрещния тротоар и влезе в ресторанта с ослепителния светлинен надпис. Този ресторант беше от онези заведения, в които всичко лъщи, всичко е бяло, всичко е стъкло и в които човек може хем да се наяде евтино, хем да направи впечатление. Момичето прекоси целия ресторант, изчезна някъде в дъното и след миг се появи отново, но вече без тюрбана и воалетката.
Касата беше съвсем близо до витрината. Червенокосото момиче, което седеше зад касата, стана от стола си, поглеждайки многозначително часовника. Мястото й зае момичето в сиво.
Младият човек пъхна ръце в джобовете и тръгна бавно по тротоара. На ъгъла кракът му се препъна о малко томче, което отхвръкна от удара към тревата. По ярката корица той позна книгата, която момичето четеше. Вдигна я небрежно и прочете заглавието: „Нови приказки от хиляда и една нощ“. Авторът беше някой си Стивънсън. Младият човек хвърли отново книгата на тревата и се помая за минута, като да се колебаеше за нещо. Сетне влезе в белия автомобил, изтегна се на седалката и каза на шофьора само три думи:
— В клуба, Хенри.