Уилям Фокнър
Докато лежах и умирах
На Хал Смит
Дарл
С Джуъл идваме от полето, вървим по пътеката един след друг. Макар да съм на петнайсетина крачки пред него, всеки, който ни наблюдава от памуковия склад, може да види, че разръфаната и очупена сламена шапка на Джуъл е с една глава над моята.
Пътеката, гладко утъпкана от боси ходила и спечена като тухла от юлския месец, сече права като отвес през зелените редици буренясали памукови храсти до склада в центъра на полето, където завива и обикаля постройката под четири заоблени прави ъгъла, за да продължи нататък през нивята изгладена от стъпки с чезнещи очертания.
Памуковият склад е от неодялани трупи, а пълнежът между тях отдавна е изпопадал. Квадратен, с едностранно скосен продънен покрив, складът стои килнат в празната блещукаща сипкавина на слънчевия потоп, на двете му срещуположни стени при подстъпите на пътеката има по един широк прозорец. Когато стигаме до него, аз завивам по пътеката, която обикаля постройката. На няколко метра зад мен Джуъл, вперил поглед право пред себе си, влиза вътре с едно обкрачване на прозореца. Все тъй зазяпан напред с бледите си очи като дървени топчета, побити в дървено лице, той прекосява на четири стъпки помещението с вцепенената строгост на внезапно оживяла от краката надолу шперплатова реклама на индианец в кърпен гащеризон пред тютюнопродавница и обкрачва насрещния прозорец, така че отново е на пътеката тъкмо когато аз се появявам иззад ъгъла. Един зад друг, на малко разстояние, но този път с Джуъл начело, продължаваме към подножието на речния склон.
Каруцата на Тъл стои край вира, привързана за тарабата, юздите са увити около облегалото на седалката. В каросерията има два стола. Джуъл спира при водата, откачва от върбовия клон кратунката и пие. Аз го отминавам и поемам нагоре по пътеката, откъдето започвам да чувам триона на Каш.
Когато излизам на равното, той вече не реже. Стои сред купчини стърготини и намества две дъски. В светлите петна между сенките те жълтеят като злато, като меко злато с плавни лъкатушни следи по плоскостите от острието на теслата: добър дърводелец е Каш. Придържа двете дъски върху дърводелското магаре и ги прилепва по ръбовете към четвъртината скован сандък. Кляка и присвива очи, за да огледа кантовете, после спуска дъските на земята и хваща теслата. Добър дърводелец е. Ади Бъндрън не можеше да си пожелае по-хубав, по-хубав ковчег, в който да легне. В този тук ще й бъде спокойно и удобно. Продължавам към къщата, а подире ми
Хряс. Хряс. Хряс
на теслата.
Кора
Тъй че заделих аз яйцата и направих вчера кифлите. Станаха чудни. Много разчитаме ние на наште кокошки. Берекетни носачки излязоха, малкото, които ни останаха след невестулките и разни такива. Че и змиите през лятото. Змията се шмугва в курника по-бързо от всичко. Понеже щяха да ни струват далеч повече от предвижданията на мистър Тъл, пък и нали бях обещала да покрия разликата с яйца, трябваше да съм по-внимателна от всякога, щото ги взехме само на мойта гола дума. Можехме да изберем и по-евтини пилци, но дадох дума, както рече мис Лоингтън, докато ме съветваше да се главя за породистото люпило, а и мистър Тъл е убеден, че в края на краищата породистите крави и прасета винаги се изплащат. Та след като ни отидоха на поразия толкова много кокошки, нямаше как да ядем от наште си яйца, защото аз нямаше да допусна мистър Тъл да ме кори заради покупката ни на мойта гола дума. Затова когато мис Лоингтън спомена за кифлите, ми хрумна, че ако изпека една фурна, ще спечеля точно колкото да вдигна с две глави нетната стойност на люпилото. И че ако всеки път спестявам по едно яйце, ами то и яйцата ще ми излязат без пари. А пък тая седмица те се скъсаха да снасят и аз не само заделих достатъчно яйца над обещаните да продам, за да направя кифли, ами спастрих още толкоз отгоре, та и брашното, и захарта, и дървата за печката ми излязоха на печалба. И тъй, опекох ги аз вчера, по-внимателно, отколкото съм пекла през целия си живот, а кифлите се получиха чудни. Но тази сутрин, като пристигнахме в града, мис Лоингтън ми каза, че госпожата си сменила решението и в крайна сметка се отказала да вдига празненство.
— Така или иначе, трябваше да купи кифлите — казва Кейт.
— Ами вероятно няма какво да ги прави — отговарям.
— Трябваше да ги купи — повтаря Кейт. — Но богатите градски госпожи могат да се отмятат. Само беднячките не могат.
Пред Бога богатството е нищо, защото Той вижда какво е в сърцето.
— Дали да не ги продам на пазара в събота? — умувам. — Наистина станаха чудни.