Слънцето е кацнало на един час път от хоризонта като кърваво яйце върху гребена на буревестни облаци; светлината е станала бакърена: злокобна за окото, сярна за носа, мирише на светкавици. Когато Пийбоди пристигне, ще трябва да използват въжето. Напомпал е грамадно шкембе от преяждане с варива. Тъй че ще се наложи да го теглят с въже през серния въздух нагоре по пътя като надут балон.
— Джуъл — викам, — знаеш ли, че Ади Бъндрън ще умре? Ади Бъндрън ще умре!
Пийбоди
Когато най-сетне Анс лично прати да ме повикат, си казах „Взе й здравето накрая“. И го казах съвсем на място, отначало даже не ми се тръгваше, за да не се окаже, че мога да помогна и, не дай Боже, да трябва да я връщам обратно. Помислих си, на небето сигурно важи същата глупава етика като в Медицинския колеж и може би Върнън Тъл пак е пратил да ме вземат и да ме закарат в сублимния момент, та да извлече максимална полза за парите на Анс, все едно се грижи за свойте, както той винаги си нарежда работите. Но когато денят достатъчно напредна и видях накъде е тръгнало времето, разбрах, че няма кой друг да ме е повикал освен Анс. Наясно бях, че само човек в голяма беда може да се нуждае от лекар пред лицето на прииждащ циклон. Знаех също и че ако Анс най-после е проумял необходимостта от лекар, вече ще е твърде късно.
Докато стигна до извора, сляза и вържа впряга, слънцето се е скрило зад купол от черен облак, който прилича на увиснал във въздуха тежък планински масив, на грамада от шлака, изхвърлена в небето, но няма вятър. Чувах триона на Каш от цяла миля по-рано. Анс е застанал на върха на хълма над пътя.
— Къде е конят? — питам.
— Джуъл го взе и замина — отговаря. — Само той може да се справя с него. Май се налага да се изкатериш пеш.
— Аз да се катеря пеш, с мойте сто и двайсет килограма! — казвам. — Да качвам тоя върл наклон? — Той стои до едно дърво. Жалко, че Бог е направил грешката да даде корени на дърветата, а на Бъндрънови да направи крака. Ако само ги бе разменил, никога нямаше да се тревожим, че някой ден този наш край ще се обезлеси. Или който и да е край. — Ти какво искаш от мен? — викам. — Да стоя тук, докато оня ми ти облак се продъни и бурята ме издуха от околията, това ли искаш?
Даже с кон ми трябват петнайсет минути, за да стигна догоре, да прекося пасището до самия хребет и да се добера до къщата. Пътят е като крив клон, залепен на склона. Анс не е стъпвал в града от дванайсет години. Как ли изобщо се е качила майка му да го ражда толкова високо, а и той, син на майка си.
— Вардаман отиде за въже — отговаря.
След малко Вардаман се появява с въжето от плуга. Подава единия му край на Анс и се спуска по пътеката, като го размотава.
— Дръж здраво — викам му. — Написал съм вече фактурата за визитацията, тъй че стигнал-нестигнал догоре, прибирам ви таксата при всички положения.
— Държа — казва Анс. — Можеш да се качваш.
Да пукна, ако знам защо не съм зарязал всичко. Мъж на седемдесет, тежа сто и двайсет килограма, да ме дърпат нагоре-надолу с въже по някакъв убог баир. Сигурно защото финансовото ми досие трябва да стигне петдесет хиляди долара приключен оборот, за да имам право заслужено да се оттегля.
— Какво, по дяволите, прави жена ти — викам му — да се разболява навръх някакво проклето бърдо?
— Много се извинявам — казва той.
Пуска въжето, то просто се изплъзва от ръцете му, и се извръща към къщата.
Там горе слаба дневна светлина още мъждука със серния цвят на запалена кибритена клечка. Дъските креят като ивици сяра. Каш не поглежда зад себе си. Върнън Тъл разправя, че пренасял всяка дъска под прозореца й и я вдигал, тя да я види и одобри. Момчето ни настига. Анс се обръща и го поглежда.
— Къде е въжето? — пита.
— Където го изпусна — отговарям аз. — Не мисли за въжето. Нали ще слизам обратно. Нямам намерение бурята да ме застига тук горе. Веднъж само да ме засили и отивам по дяволите.
Момичето стои изправено до леглото, вее й. Когато влизаме, обръща лице към нас и ни гледа. Тя е безжизнена от десетина дни. Предполагам, след толкова години като половинка на Анс не е в състояние да извърши даже тази промяна, ако ще е промяна. Помня как на млади години вярвах, че смъртта е телесен феномен; а сега зная, че е просто функция на духа — и то на съкрушения дух. Нихилистите казват, че тя е краят; фундаменталистите, че е начало; а в действителност смъртта не е повече от изнасяне на наемателя или семейството от квартирата или града.