Тя втренчва поглед в нас. Като че ли само очите й се движат. Сякаш те докосват не с взор и не със сетиво, а те блъскат като струя от маркуч в мига, в който тя се изстрелва от накрайника, все едно никога не е била в него. Изобщо не поглежда Анс. Впива очи в мен, после в момчето. Под юргана тя е само снопче гнили съчки.
— Е, мис Ади — момичето не спира да клати ветрилото, — как си, сестро? — питам я. Главата й на възглавницата се е смалила, тя се заглежда в момчето. — Хубаво време избра да ме повикаш тук и да докараш буря.
След което прогонвам от стаята Анс и малкия. Погледът й следи момчето, докато изчезне от стаята. Не помръдва, освен очите.
Когато излизам навън, двамата с Анс са на трема, малчото седи на стъпалата, Анс стои до единия от диреците, но не се обляга на него, увесил е ръце, сплъстената му коса стърчи нагоре, досущ като гребен на мокър петел. Извръща глава към мен и примигва.
— Защо не ме извикахте по-рано? — питам го.
— Ами първо едно, после друго — отвръща. — С момчетата искахме да приберем оная царевица, пък Дюи Дел добре се грижеше за нея, идваха и съседи, помагаха и тъй, докато ми текне…
— Да ви се не видят и парите! — избухвам. — Да сте чували дори веднъж да съм притискал някого да ми плаща, ако няма възможност?
— Не съм се стискал — оправдава се той. — Но все си мислех… Тя отива ли си?
Горкото диваче се е прислонило на горното стъпало и в сярната светлина изглежда по-дребно от всякога. Това е бедата на този край: нещата, времето, всичко се застоява твърде дълго. Като наште реки и земя: мътни, бавни, опустошителни; месят и ваят човешките животи по свой неумолим, мрачен образ и подобие.
— Знаех си — промълвява Анс. — Много време загубих, докато се уверя. Тя си е втълпила.
— И с право, дявол да го вземе — казвам. — С тия мижави…
То седи на горното стъпало, дребничко, вцепенено в избелялото си гащеризонче. Когато излязох, впери очи в мен, после в Анс. Но сега не ни гледа. Просто си седи там.
— Каза ли й вече? — попита ме Анс.
— Защо да й казвам? За какъв дявол?
— Тя сама ще разбере. Знаех си, че щом те види, ще разбере, все едно го е прочела написано. Излишно е било да й го казваш. Тя си е наумила…
Зад нас момичето се провиква:
— Тате.
Аз я поглеждам в очите.
— Побързай — подканвам го.
Влизаме в стаята, тя гледа вратата. Втренчва се в мен. Очите й са фенери, припламващи за последно, преди да свърши газта.
— Иска да излезете — казва момичето.
— Защо правиш тъй, Ади — примолва й се Анс, — човекът е бил толкова път от Джеферсън да дойде да те излекува?
Тя ме гледа: усещам очите й с тялото си. Сякаш ме избутват навън. И преди съм виждал това при жените. Виждал съм как гонят от стаите си хора, дошли да им окажат състрадание, милост и истинска помощ, и как се вкопчват в свойто си долно мъжко животно, за което никога не са означавали нещо повече от една товарна кобила. Това имат предвид хората, когато казват неведома любов: това честолюбие и неистово желание да скрием жалката голота, която довеждаме със себе си на този свят, разнасяме я из операционни зали, а накрая неумолимо и с гняв отново се прибираме с нея в земята. Излизам от стаята. Отвъд трема бичкията на Каш хрипти равномерно в дъската. Миг по-късно тя извиква името му, гласът й е остър и силен.
— Каш, ей, Каш!
Дарл
Тате стои до леглото. Зад крака му наднича Вардаман с кръглата си глава, кръгли очи и устата, която тъкмо се отваря. Тя гледа в тате; като че ли целият гаснещ живот пресъхва в очите й, скоропостижно, необратимо.
— Тя иска да дойде Джуъл — казва Дюи Дел.
— Чуй ме, Ади — предумва я тате, — те с Дарл отидоха да превозят един извънреден товар. Сметнаха, че времето ще им стигне. И че ти ще ги изчакаш, тия три долара, тъй де…
Навежда се и слага ръка върху нейната. Тя го гледа още малко, без укор, без нищо, сякаш само очите й слушат неудържимите пресекулки на гласа му. После се надига, тя, която не е помръдвала от десет дни. Дюи Дел се навежда и се опитва да я върне към възглавницата.
— Мамо, мамо.
Тя гледа през прозореца как в чезнещата светлина, приведен над дъската, Каш усилно се приближава към мрака и навлиза в него, сякаш всеки замах на триона осветява движенията, породени от дъската и триона.
— Ей, Каш — провиква се тя с остър, силен и неотслабнал глас. — Ей, Каш!
Той вдига поглед към изпитото лице в здрачната рамка на прозореца. Тази картина композира цялото време от неговото детство до днес. Той пуска на земята триона и вдига дъската, за да я види тя, и в същото време се взира в прозореца, където лицето не трепва. Довлича втора дъска, намества я и поставя двете под ъгъл, каквато ще е окончателната им позиция, кимва към другите дъски, пръснати по земята, и с едно движение на свободната си ръка очертава като в пантомима формата на завършен ковчег. Още няколко мига тя го наблюдава от така композираната картина без укор и без одобрение. После лицето изчезва.