Тя ляга назад и извръща глава, не хвърля дори бегъл поглед към тате. Очите й се спират на Вардаман; тия нейни очи, в които животът внезапно нахлува; два пламъка лумват в миг на упорство. После угасват, сякаш някой се навежда и ги духва.
— Мамо — вика я Дюи Дел, — мамо.
Надвесена над леглото, повдигнала леко ръце, тя още маха с ветрилото, както през последните десет дни, и започва да нарежда. Гласът й е силен, млад, звънък и чист, опива се от собствения си тембър и пълнозвучие, а ветрилото се поклаща все тъй равномерно нагоре-надолу и шепти безполезната си мелодия. В един момент тя се хвърля върху коленете на Ади Бъндрън, сграбчва я, разтърсва я с буйната сила на младостта, преди неочаквано да разпери ръце и да се просне върху купчинката разядени кости, останала от Ади Бъндрън, а сламеникът от царевични обелки да разбръщолеви и разшушне целия креват, докато ветрилото в дланта й потупва по юргана със сетни издихания.
Зад краката на тате Вардаман наднича с широко зяпнала уста, цялата кръв от лицето му се е стекла в устата, като че ли някак сам се е захапал и засмукал. Опулен, Вардаман започва бавно да отстъпва от леглото, пребледнялата му физиономия се разпада в полумрака като хартия, лепната върху ронеща се стена, после изчезва.
В дрезгавината тате се навежда над леглото, прегърбеният му силует напомня бухал, наежен от гняв и обида, зад които се притаява някакво благоразумие, твърде дълбоко или твърде заспало, та да бъде изразено даже само в мисъл.
— Дявол да ги вземе момчетиите! — мърмори.
Джуъл, викам го. Над главите ни денят напредва сив и монотонен, прикрива слънцето с орляк от сиви копия. В дъжда мулетата изпускат лека пара, опръскани са целите с жълта кал, дясното постоянно се хлъзга и мята по ръба на канавката. Нахвърляният дървен материал грее бледожълт, просмукан от вода и натежал като олово, килнат към канавката под остър ъгъл над строшеното колело; около изпочупените спици и глезените на Джуъл върти жълт бързей от ни земя, ни вода, шурти надолу по баира ведно с жълтия път от ни вода, ни земя, който се разтваря в потеклата тъмнозелена маса от ни земя, ни небе. Джуъл, викам го.
На вратата се появява Каш, носи триона. Тате стои до леглото сгърбен, отпуснал ръце. Извръща глава, неговия окаян профил, брадичката му бавно хлътва навътре, докато голите венци дъвчат тютюна.
— Спомина се — промълвява Каш.
— Отиде си и ни остави — произнася тате. Каш не го поглежда. — Докъде стигна? — пита. Каш не отговаря. Влиза с триона. — Смятам, че е време да го завършиш — казва тате. — Справяй се както можеш сега, след като момчетата заминаха. — Каш се е втренчил в лицето й. Изобщо не слуша какво говори тате. Не доближава леглото. Спира насред стаята и подпира триона о крака си, по изпотените му подмишници е полепнал тънък слой стърготини, лицето му е притихнало. — Ако видиш зор, утре може да повикаме някой да ти помогне — продължава тате. — Върнън, например. — Каш не го чува. Взира се в нейното спокойно, застинало лице, следи го как потъва в здрача, като в тъмата прародителка на крайната земя, как най-после се отделя и се понася над нея с лекотата на отблясък от мъртво листо. — Около нас състрадателни души колкото си искаш, все ще ти помогне някой — не спира тате. Каш не го слуша. След още малко се обръща и излиза от стаята, без да го погледне. После трионът отново зацепва. — В беда сме, ще ни се притекат на помощ.
Звукът на триона е равномерен, вещ, не избързва, клати издъхващата светлина и с всеки замах ти се струва, че лицето й скришом се събужда, изражението му се сменя в ослушване, в очакване, като че ли брои тласъците. Тате гледа това лице, гледа разпиляната черна коса на Дюи Дел, разперените й ръце, стиснатото ветрило, неподвижно клюмнало върху вече притъмняващия юрган.
— Я приготви нещо за вечеря — казва той.
Дюи Дел не помръдва.
— Хайде, стани и направи вечеря — нарежда тате. — Трябва да имаме сили. Сигурно и доктор Пийбоди е изгладнял, толкоз път е бил дотук. Каш също има нужда незабавно да се подкрепи, за да може да се върне към работата си и да го свърши навреме.
Дюи Дел се надига и неуверено се изправя на крака. Впива поглед в лицето. На фона на възглавницата то прилича на отливка от потъмнял бронз, само ръцете още пазят някакво подобие на живот: сгърчена, чепата неподвижност; изчерпана и все пак жива годност, от която изнемогата, съсипията и усилието не се оттеглят, сякаш още се съмняват, че покоят е настъпил, та с корава и свидлива будност задържат мига на откъсването, който, знаят, няма да е дълъг.