Тъл
Беше почти полунощ и прокапваше, когато той ни събуди. Беше нощ, заредена с предчувствия и буря във въздуха; нощ, в която очакваш да ти се случи какво ли не, преди още да си успял да нахраниш добитъка и да се прибереш под покрива си, да вечеряш и да си легнеш с първите капки дъжд, тъй че когато впрягът на Пийбоди се появи, конете му запенени, повлекли скъсани поводи и оглавник, заплетен в краката на едното животно, Кора рече „Това е за Ади Бъндрън. Издъхнала е най-сетне“.
— Може Пийбоди да е минавал насам, на посещение в някоя от къщите наблизо — казвам. — Ти откъде знаеш, че тия коне са на Пийбоди?
— А не са ли? — вика тя. — Хайде, отивай да впрягаш.
— Защо? — питам. — Ако се е споминала, ние нищо не можем да направим, преди да съмне. А бурята само що не се е отприщила.
— Мой дълг е — отговаря тя. — Върви, впрягай конете.
Но аз не искам.
— Близо до ума е, че ако им трябвахме, щяха да пратят някой да ни повика. Ти дори не знаеш дали си е отишла.
— Така ли, а ти не познаваш, че тия коне са на Пийбоди? Да не твърдиш, че не са неговите? Виж ти! — Но аз се дърпам. Отдавна зная, нуждае ли се някой от теб, най-добре изчакай да те повика. — Това е мой християнски дълг — настоява Кора. — Нима ще се изпречиш между мен и моя християнски дълг?
— Изкарай утре целия ден при тях, ако искаш — казвам.
И тъй, когато Кора ме събуди, започваше да вали. Докато вървях с фенера към вратата и отражението в прозорците показваше на онзи отвън, че идвам, чукането не спираше. Не беше силно, но беше непрестанно, сякаш докато чукаше, посетителят бе заспал, само че аз изобщо не забелязах от колко ниско долу на вратата се разнася трополенето, докато не отворих и не видях никого пред мен. Вдигнах лампата, през нея заискри дъждът, а от коридора зад мен Кора попита:
— Кой е, Върнън?
Отначало нищо не видях на моята височина, докато не погледнах надолу пред вратата и не наведох фенера.
Той беше като удавено кутре, с онуй негово гащеризонче, без шапка, до коленете в кал, защото бе вървял четири мили през локвите.
— Боже мили! — възкликвам.
— Върнън, кой е? — пита Кора.
Той ме гледа с кръглите си очи и черните им зеници като на кукумявка, когато внезапно осветиш главата й.
— Помниш ли оная риба? — пита ме.
— Влез вътре — викам му. — Какво има? Да не би майка ти…
— Върнън — прекъсва ме Кора.
Той стоеше по-встрани, почти зад вратата, в тъмното. Дъждът връхлиташе фенера и той зацвърча, та се уплаших да не се пръсне всеки момент.
— Ти беше там — рече той. — Видя я.
Тогава Кора се показва на прага.
— Влизай веднага да не стоиш на дъжда — нарежда и го издърпва, а той не сваля очи от мен. Досущ приличаше на удавено кутре. — Казах ти — вика Кора. — Казах ти, че е станало. Тичай да впрягаш конете.
— Ама още дума не е споменал… — възразявам.
Стоеше втренчен в мен, а от него течеше вода по пода.
— Ще съсипе постелката — казва Кора. — Върви да впрягаш, аз ще го заведа в кухнята.
Той обаче се дърпа, от него шурти, наблюдава ме изпитателно с ония негови очи.
— Ти беше там. Видя я да лежи на земята. Каш се гласи да я закове вътре, а онуй нещо лежеше там на земята. Нали я видя. Видя следите в прахта. Тогава не валеше, дъждът дойде чак след като тръгнах към вас. Значи можем да се върнем навреме.
Кълна се, този път ме полазиха тръпки, макар още да не знаех. Но Кора знаеше.
— Запрягай конете по най-бързия начин — разпорежда. — Не виждаш ли, че не е на себе си от мъка и болка?
Кълна се, полазиха ме тръпки. От време на време човек се замисля. За всички нещастия и беди на този свят; дето могат да ударят където им падне, като мълния. Смятам, че човек трябва да храни неизтощима вяра в Бога, та Той да го брани, макар понякога да си мисля, че Кора малко прекалено се подсигурява, сякаш се опитва да избута всички други хора по-далеч, за да се намърда възможно най-близо. Но пък случи ли се нещо подобно, намирам, че е права, и няма как да не я следвам, явно съм благословен с жена, която неуморно се стреми към благочестие и към добри дела, и както казва тя за мен, много ми е провървяло.
Минават му на човек от време на време такива мисли. Е, не много често. Което е добре. Защото Бог му е отредил да действа, а не да губи време за мислене, тъй че мозъкът му е като машинка: не издържа на голямо претоварване. Най-добре му е, когато работи едно и също, отхвърля всекидневните си задължения и не използва ни една своя частица повече от наложителното. Казвал съм го и пак ще повторя, това му е проблемът на Дарл, открай време: той просто твърде много мисли насаме със себе си. Кора е права, като казва, че не му достига само една жена, която да го сложи в ред. И като се замисля над това, идва ми наум, че ако на мъжа не може да помогне нищо друго освен женитба, той, дявол да го вземе, наистина е безнадежден случай. Но съм съгласен и с Кора, като казва, че Господ се е видял принуден да създаде жената, защото мъжът не разпознава собственото си добро, когато го види.