Плисвам на земята останалото в кратунката и обърсвам с ръкав устата си. Ще завали още преди утре заран. Като нищо и преди да мръкне.
— Долу е в обора — отговарям. — Запряга мулетата.
А там той сигурно се заиграва с онзи кон. Ще мине през обора и ще излезе на пасището. Конят няма да е наоколо: той е горе, на хладовина, сред младите борчета. Джуъл изсвирва веднъж пронизително. Конят изпръхтява и за един крещящо лъсващ миг Джуъл го мярва между сините сенки. Джуъл подсвирва втори път; конят се спуска надолу по склона и осейва земята с фъшкии, запира крака, наостря уши, те заиграват, върти разногледо очи, приближава на двайсетина крачки, обръща хълбок към Джуъл и го дебне през рамо пакостно и нащрек.
— Ела ми, господинчо — мами го Джуъл.
Той се стрелва. Стрелва се с такава бързина, че кожата му се нагърчва във вихър от огнени езици. Литва в нов кратък галоп, развял грива и опашка, подбелил очи, заковава отново на място с плътно прибрани крака и отново дебне какво ще направи Джуъл. Джуъл го приближава спокойно, с отпуснати ръце. Ако не гледаме краката на Джуъл, двамата са като съвършено изваян модел за окъпана в слънце картина на дива природа.
Когато Джуъл почти го докосва, конят отскача на задни крака и яростно запердашва с предните към Джуъл. Святкащата фъртуна на копитата засмуква Джуъл в илюзия за криле; а между тях, под извисените гърди, неговите движения са мълниеносни и гъвкави като на змия. Миг преди ударът на копитото да порази ръката му, той вижда цялото си тяло, освободено от земното притегляне, как хоризонтално и светкавично се мята по змийски, докато напипа ноздрите на коня, преди отново да докосне земята. Двамата застиват неподвижни и страховити, конят се е спуснал обратно на вдървените си треперещи крака и е навел глава; Джуъл е побил пети в пръстта, с едната си ръка успокоява пръхтенето на коня, с другата го тупка леко и нежно по врата, докато свирепо и мръснишки го псува.
Стърчат така в ужасяваща, вцепенена празнота, конят се тресе и цвили. И ето го Джуъл на коня. Устремява се нагоре приведен, усуква се като завъртян камшик и още във въздуха тялото му приема очертанията на конските форми. За един кратък миг конят се помайва разкрачен и с наведена глава, после се изстрелва в движение. Двойката се втурва с вратоломни скокове надолу по хълма, Джуъл, отгоре, се е впил като пиявица в гърба му, стигат до оградата, където конят изопва гръбнак и отново рязко заковава.
— Добре, хайде, ако си се наиграл, стига толкова — казва му Джуъл.
Вече в обора Джуъл се плъзва и скача на земята в движение, преди да са спрели. Конят влиза в клетката си, Джуъл го следва. Без да поглежда назад, конят хвърля къч към него, а трясъкът на копитото в преградата изгърмява като револвер. Джуъл го сритва в стомаха; конят дръпва шия назад и оголва зъби; Джуъл го фрасва с юмрук по муцуната, шмугва се към яслата и се покатерва отгоре й. Хваща се за лесата със сеното, снишава глава и наднича над оградките през вратата и навън. Пътеката е пуста; оттук не се чува даже трионът на Каш. Пресяга се нагоре, смъква припряно дебел наръч сено и го натъпква в яслата.
— Яж! — заповядва му. — Пукай слама, докато ти дават, шкембо шкембав, копеле с копеле. Сладък кучи сине! — бръщолеви.
Джуъл
Това е, защото се е разположил там отвън, точно под прозореца й, да реже и кове проклетия сандък. Там, където тя не може да не го гледа. Където всяка вдишана от нея глътка въздух е задръстена от неговото чукане и стържене, където тя го вижда как й вика Виж. Виж колко хубав ти го правя. Казвах му да си намери друго място. Карах му се, мили Боже, да не искаш да пробваш как й стои? Стана досущ както онзи път, когато той беше още малък и тя спомена, че ако има подръка малко торна смес, ще пробва да посади тук-там няколко цветя, а той грабна тавата за хляб и я върна от обора пълна с лайна.
Пък сега, ей ги, накачулили се някакви там като лешояди. Чакат, веят си с ветрила. И защото му казах Да не се беше инатил да кастриш и чукаш онуй нещо, че не даваш човек око да затвори, пък ръцете й, разперени на юргана като изровени корени, скъсал си се да ги миеш, а те не се изчистват. Виждам ветрилото и ръката на Дюи Дел. Казах им що не я оставите на мира. Рязане, думкане и безкрайно ветреене на въздуха над лицето й дотам, че ако си на ръба на силите си, дъх няма да можеш да си поемеш, а пустата тесла не спира да цепи Едно клъц още. Едно клъц още. Едно клъц още, докато всеки минувач по пътя не спре да погледа и не каже брей какъв голям майстор бил тоз дърводелец. Как не бях аз, когато Каш падна от черквата, как не бях аз, когато тате легна болен от ония дърва, дето го затиснаха, тогава нямаше да се случи всички копелдаци от околията да търчат да я зяпат, защото ако има Бог, за какво е Той, по дяволите? Просто щяхме да си бъдем само ние с нея двамата на някой висок хълм, аз щях да търкалям отгоре канари по главите им, ей Богу, щях да ги вдигам и хвърлям по муцуни, зъби и к’вото ми падне, докато тя намери покой, а не проклетата тесла да бичи Едно клъц още. Едно клъц още и можехме да намерим покой.