Можехме да видим въжето, което се врязваше във водата и заораваше дълбоко в нея, твърдо като железен прът, и да усетим тежестта на каруцата, която тромаво и сякаш неохотно се поклащаше и подрусваше. Можехме да чуем и съскането на водата около въжето, като че ли беше нажежено. Сякаш беше стоманен кол, забит в дъното, ние се държим за другия му край, а каруцата бавно се повдига и спуска, подбутва ни и ни ръчка, имаш чувството, че някак мудно ни е заобиколила и е застанала зад нас, ей тъй, отнемайкъде. Близо до нас водата влачеше прасенце, издуто като балон, от шареното прасило на Лон Куик. То се блъсна във въжето като в желязна преграда, отскочи и продължи, а ние не изпускахме от поглед стръмното спускане на въжето в реката. Наблюдавахме го.
Дарл
Каш лежи по гръб на земята, главата му е положена върху скатана дреха. Със затворени очи, посивял и с гладко слепнала на челото коса като петно, нарисувано с четка. Лицето му изглежда изпито, хлътнало под костния хребет на очните кухини, носа и челюстта, сякаш водата е изсмукала плътта, поддържала опъната кожата; зъбите в бледите му венци са леко раздалечени и ти се струва, че той беззвучно се смее. Изпънал се е на земята в прогизналите си дрехи като върлина, до главата му — малка локва повърнато, струйка от което още се стича от ъгълчето на устата по бузата му, понеже няма сили да извърне бързо или достатъчно настрани глава, затова Дюи Дел се навежда и го избърсва с подгъва на полата си.
Приближава Джуъл. Държи рендето.
— Преди малко Върнън намери и линеала — съобщава. Поглежда надолу към Каш, от него също се стича вода. — Още ли не е проговорил?
— Той си носеше и триона, и чука, и тебешир-линията, и метъра — обаждам се. — Сигурен съм.
Джуъл оставя на земята линеала. Тате го следи с поглед.
— Не може да са далече. Всичко изпадна от раз. Има ли по-нещастен човек от мен на земята!
Джуъл не поглежда тате.
— По-добре извикай Вардаман да се върне — отсича. Оглежда Каш. Обръща гръб и се отдалечава. — Накарай го да проговори колкото може по-скоро — нарежда, — за да ни каже какви още инструменти е носел.
Връщаме се при реката. Каруцата е издърпана, колелетата са подпрени (внимателно, всички помагахме; но сякаш над пострадалата, позната, застинала форма на каруцата още витаеше притаената, застрашителна сила, разрушението, което уби мулетата, дето я теглеха допреди по-малко от час) над ивицата на прилива. Ковчегът лежи в дълбокия кош на каруцата, дългите светли дъски, малко потъмнели от наквасването, са все така жълти, съвсем като злато, гледано през вода, ако не броим двете дълги бразди тиня. Отминаваме каруцата и излизаме на брега.
Краят на въжето е здраво вързан за едно дърво. В плитчината, до колене във водата, стои Вардаман, навел се е напред и с прехласнато възхищение наблюдава Върнън. Вече не крещи, мокър е до подмишниците. На другия край на въжето, до рамене във водата, е Върнън, който се извръща към Вардаман и вика:
— Бягай назад. Иди при дървото и дръж въжето да не се изхлузи.
Вардаман отстъпва по въжето до дървото, заднешката, без да откъсва очи от Върнън. Когато приближаваме, той ни мята ококорен и леко озадачен поглед. После отново се заплесва във Върнън с неговото възторжено любопитство.
— Намерих и чука — обявява Върнън. — Трябваше вече да сме намерили и тебешир-линията. Дано не я е отнесла водата.
— Като нищо, помен няма от нея — казва Джуъл. — Едва ли ще я намерим. Поне да издирим триона.
— Да, трябва, на всяка цена — казва Върнън. — Оглежда водата. — Да потърсим и тебешир-линията. Какво още носеше той?
— Още не е проговорил — измърморва Джуъл и влиза във водата. Обръща се и ме поглежда. — Върви и го свести, за да каже — нарежда ми.
— Тате е при него — отвръщам.
И влизам след Джуъл във водата, по въжето. То е като живо в ръката ми, набъбнала, дълга, кънтяща дъга. Върнън поглежда към мен.
— Ела, добре е и ти да си там — вика ми.
— Да видим какво още можем да съберем, преди водата да завлече всичко — казвам.
Държим се за въжето, около раменете ни течението къдри вълнички и вирчета. Но под измамното му благодушие флегматично ни затиска мощна сила. Никога не съм допускал, че през юли водата може да е толкова ледена. Сякаш едни ръце са ни подхванали да ни месят и мачкат до кости. Върнън постоянно се озърта назад към брега.