— Дали ще ни издържи всичките? — пита.
Ние също поглеждаме назад и проследяваме коравата въжена корда от излизането й от водата до дървото, където Вардаман клечи и ни наблюдава.
— Дано мулето ми не духне към къщи самò — изпъшква Върнън.
— Давайте да свършваме тук — вика Джуъл.
И започваме да се гмуркаме поред, здраво хванали се за въжето, плътно скупчени в мразовитата водна стена, която засмуква назад по течението облаците тиня, вдигани от краката ни, докато ние висим и опипом претърсваме студеното дъно. Тук даже тинята не стои мирно. Тя е ледена и подкопава, а цялата земя под нас изглежда да се движи. Напредваме внимателно по въжето и търсим нашите протягащи се ръце, за да се държим един за друг; а когато поредният от нас изплува отгоре, напрегнато започва да се взира в кипящия водовъртеж, в който единият от трима ни тършува дъното. Тате е слязъл на пясъчната ивица и ни следи.
Върнън изскача, от него шурти вода, цялото му лице се е събрало в издутата, пръхтяща уста. Устните му са синьо-черни, кръг износена автомобилна гума. Но държи линеала.
— Ще се зарадва — казвам. — Чисто нов му е. Няма месец, откакто го изписа по каталог.
— Само ако бяхме сигурни какво още е носел — казва Върнън и хвърля поглед през рамо, а после се втренчва в мястото, където е изчезнал Джуъл. — Той не се ли гмурна преди мен? — пита Върнън.
— Не знам — казвам. — Май да. Ами да. Преди теб.
Забиваме погледи в гъстата разбълникана повърхност, която се оттича от нас на бавни въртопи.
— Дай му знак с въжето — казва Върнън.
— Той е от твойта страна.
— От мойта страна няма никой — отвръща.
— Ти дръпни въжето — инатя се.
Той вече го е сторил и държи края му над водата; тогава зърваме Джуъл. На десетина ярда от нас; изскоква, пръхти, гледа ни и с рязко движение на главата отмята назад дългата си коса, после хвърля поглед към брега; виждаме го как дълбоко си поема въздух.
— Джуъл — подвиква Върнън, не високо, но гласът му се понася над водата плътен и ясен, нетърпящ възражение и все пак тактичен. — Трябва да е тук някъде. По-добре се върни при нас.
Джуъл се гмурва обратно. Ние стоим, запъваме гърбове срещу течението, втренчили сме се във водата, където е изчезнал той, стискаме между нас умрялото въже като пожарникари, които са развили маркуча и чакат водата да потече. Ненадейно от наплива зад нас изниква Дюи Дел.
— Върнете го! — пищи тя. — Джуъл!
Той изскача отново, отмята падналата на очите му коса. И се пуска към брега, а течението го изтласква встрани от брода.
— Ей, Джуъл! — крещи Дюи Дел.
Ние стоим, вкопчени във въжето, виждаме го как стига до брега и тръгва да излиза. Надигайки се от водата, той изведнъж се навежда и взема нещо. Връща се по ивицата. Намерил е тебешир-линията. Изравнява се с нас и спира, оглежда се, сякаш търси нещо. Тате върви надолу по брега. Отива да погледне още веднъж мулетата, там, където подпухналите им трупове кротко се полюшват и търкат един о друг във вялите води на завоя.
— Върнън, какво направихте с чука? — пита Джуъл.
— Дадох го на него — отговаря Върнън и кима към Вардаман. Вардаман поглежда към тате. После към Джуъл. — Заедно с линеала.
Върнън следи с поглед Джуъл. Той се отправя към брега и ни отминава, мен и Дюи Дел.
— Излизай от водата — заповядвам й.
Тя е впила очи в Джуъл и Върнън и не отговаря.
— Къде е чукът? — пита Джуъл.
Вардаман хуква нагоре по брега и го донася.
— По-тежък е от триона — казва Върнън.
Джуъл овързва края на тебешир-линията около дръжката на чука.
— В чука има най-много дърво — отбелязва Джуъл.
Двамата с Върнън стоят един срещу друг и гледат Джуъл в ръцете.
— И е по-плосък — добавя Върнън. — Ще изплава три пъти по-лесно, бас ловя. Опитай с рендето.
Джуъл поглежда Върнън. Върнън също е висок; дълги и слаби, двамата са се изправили очи в очи, с полепнали мокри дрехи. Лон Куик може да познава по небето с точност до десет минути колко е часът, даже ако е облачно. Имам предвид Големия Лон, не Малкия Лон.
— Защо не излизаш от водата? — питам я.
— Няма да изплава трионът — вика Джуъл.
— Но шансът на триона да изплава е по-голям, отколкото на чука — отговаря Върнън.
— Ай на бас — казва Джуъл.
— Не се хващам — отговаря Върнън.
Стоят там и зяпат неподвижните ръце на Джуъл.
— По дяволите — казва Джуъл. — Давай тогава рендето.
Тъй че увързват рендето и тебешир-линията и отново нагазват във водата. Тате се връща на брега. Спира за малко при нас и ни гледа, сгърбен, съсипан, напомня грохнал вол или пък стар лешояд.