Защото не може ние да съдим за наште грехове или да знаем що е грях в очите на Бога. Тежък й е бил животът, но тъй е с всички жени. Ама по нейните приказки човек ще си помисли, че тя знае повече за греха и спасението от самия Господ Бог, повече от ония, дето се мъчат и борят с греховете на хорския свят. А нейният единствен грях беше слабостта й към Джуъл, който никога не я е обичал и беше нейното наказание, грехът да го предпочита пред Дарл, който беше докоснат в ума лично от Бога, а за нас, смъртните, беше странен, и който я обичаше истински. Казвала съм й: „Това е твоят грях. И твойто наказание. Джуъл е твойто наказание. А къде е спасението ти? Животът е твърде кратък, рекох й, за да спечелиш вечна милост. А Бог е ревнив Бог. Той съди и мери; не ти“.
— Знам — каза. — Аз…
Млъкна, затова я попитах:
— Какво знаеш?
— Нищо — отвърна. — Той е моят кръст и той ще е моето спасение. Той ще ме спаси от водата и огъня. Дори да лежа умряла, той ще ме спаси.
— Откъде знаеш, като не си отворила сърцето си за Него и не си издигнала глас в Негова прослава? — възразих й. И чак тогава схванах, че тя не говори за Бога. Разбрах, че от пустотата в сърцето си тя изрече богохулство. И в същия миг паднах на колене. Умолявах я да коленичи, да отвори сърцето си, да прогони от него дявола на тщеславието и да се остави на Божията милост. Но не пожела. Седеше изгубена в своето пустославие и гордост, които бяха затворили сърцето й за Бога и поставили на Неговото място онуй себично простосмъртно момче. Коленичила, аз се молех за нея. Молех се за тази клета, сляпа жена, както никога не съм се молила за мен и за моите.
Ади
Следобед, когато училището затвореше и последното от тях си тръгнеше, подсмърчайки с малкото си сополиво носле, вместо да се прибера у дома, слизах по хълма при извора, където можех да мълча и да ги мразя. Тогава там цареше пълен покой, водата избълбукваше и отминаваше, слънцето кротко се скосяваше през дърветата, а тишината дъхтеше на влага, на гниещи листа и на пробуждаща се земя; особено в ранна пролет, защото тогава беше най-зле.
Тогава можех да си припомня как баща ми обичаше да казва, че основанието да живееш е да се подготвиш да си мъртъв задълго. А като трябваше да ги гледам ден след ден, всеки с неговите или нейни тайни и егоистични щения и с кръв чужда от кръвта на другите, чужда и на моята, и като си помислех, че това май бе единственият начин да се подготвя да съм мъртва, мразех баща ми, задето изобщо ме беше посял. И с нетърпение ги чаках да сбъркат, за да ги нашибам с пръчката. Когато тя плющеше, усещах я върху моята плът; когато се врязваше и сцепваше кожата, шурваше моята кръв и с всеки удар си мислех: Сега ме забелязвате, нали! Сега съм нещо в тайния ви и самолюбив живот, аз, която веднъж завинаги съм белязала вашата кръв с моята.
Така взех Анс. Видях го три-четири пъти да минава пред училището, преди да науча, че е отклонявал каруцата си цели четири мили от пътя. Още тогава ми направи впечатление, че е започнал да се прегърбва — висок и млад мъж, — та вече напомняше с нещо на голяма птица, сгърбена на седалката в студа. Прекарваше бавно пред училището разскрибуцаната си каруца и докато преминаваше, бавно извръщаше глава, за да оглежда входа на школото, след което завиваше зад ъгъла и изчезваше от поглед. Един ден, когато той затрополи, аз излязох и застанах отпред. Щом ме видя, бързо отмести поглед встрани и повече не се обърна.
Най-лошо беше в ранна пролет. Понякога си мислех, че няма да издържа да лежа нощем в кревата и да слушам далечния див грак от дивите тъмни висини на дивите гъски, които отлитат на север, а денем едва да дочаквам да си тръгне и последното сополанче, за да сляза при извора. Та в оня ден, когато погледнах и видях как Анс, в празничен костюм, стои там и не спира да върти шапката в ръцете си, му казах: