И когато Кора Тъл ми приказваше, че не съм била истинска майка, аз виждах думите да поемат в тънка редичка право нагоре, бързи и безобидни, а делата грозно да пълзят, прилепнали към земята, и след време двете линии така да се раздалечават, че човек не е способен да прекрачи от едната на другата; и мислех още, че грехът, любовта и страхът са само звуци, които никога несъгрешавалите, необичалите и нестрахувалите се хора приемат за онова, което никога не са имали и няма да имат, докато не забравят думите. Като Кора, която така и не се научи да готви.
Тя ще ми говори на мен какво дължа на децата си, на Анс и на Бог. Аз дадох на Анс децата. Без да съм ги искала. Не поисках от него даже онова, което той можеше да ми даде: един не-Анс. Такъв беше дългът ми към него, да не му поискам това, и изпълних този дълг. Жадувах аз да съм аз; а него оставих да си бъде формата и ехото на своята дума. Това беше повече, отколкото желаеше той, защото той не можеше едновременно да го поиска и да бъде Анс, който толкова се възползва от една дума.
А после умря. И не разбра, че е мъртъв. Лежах до него в мрака и слушах почернялата земя да говори за Божията любов, за красотата и греха Му; чувах тъмното безгласие, в което думите са дела, и други думи, които не са дела, а само проломи в човешките липси и те връхлитат като крясъци на гъски от дивата тъма на давнашни смразяващи нощи, за да ровят делата, същи сираци, на които някой е посочил две лица в тълпата и им е казал: Това е баща ти, а това е майка ти.
Вярвах, че съм го намерила. Вярвах, че основанието да живееш е дългът към живите, към страшната кръв, червения, горчив прилив, който клокочи през земята. Мислех за греха като за дрехи, които и двамата носим пред лицето на света, заради нужното благоприличие, понеже той си оставаше той и аз си оставах аз; за греха, толкова по-всецял и ужасен, понеже се явяваше инструмент, ръкоположен от Бога, твореца на първородния грях, за да очисти греха, който сам е създал. Докато го чаках в горичката, докато чаках, преди той да ме зърне, виждах го в мислите си като облечен в грях. И си го представях, както си представях самата мен, и аз в дрехата на греха, само че той беше по-красив, защото одеждата, която бе разменил за греха, беше осветена. Приемах греха като рухо, което ще съблечем, за да принудим тази страшна кръв да се пресели в самотното ехо на мъртвата дума високо във въздуха. Тогава отново щях да легна с Анс — аз не съм го лъгала: просто го отбих, както отбих от гърдите си Каш и Дарл, когато им дойде времето — и щях да слушам безгласната реч на черната земя.
Нищо не скрих. Опитах се никого да не мамя. Не ме беше грижа. Просто взех предпазните мерки, които той смяташе необходими за себе си, не и за моята сигурност, колкото като да наметна някаква дреха за пред хората. И докато Кора ме наставляваше, си мислех само, че с времето мъртвите думи горе във високото, изглежда, губят дори значението на мъртвия си звук.
После всичко свърши. Свърши в смисъл, че той си отиде и аз го знаех, въпреки че щях да го виждам и сетне, но никога повече нямаше да го видя скришом да притичва през гората към мен, облечен в пищната одежда на греха, която се разтваря в устрема на тайното му пришествие.
Но за мен не свърши. Искам да кажа, не свърши в смисъла на начало и край, защото по онова време за мен нищо нямаше нито начало, нито край. Дори още подлагах Анс на въздържание, не че го отблъсквах, по-скоро все едно между нас никога нищо не бе имало. Моите деца бяха само от мен, от дивата, разкипяна кръв по земята, от мен и от всичко живо; от нищото и от всичко. После открих, че нося Джуъл. Когато дойдох на себе си и се сетих да пресметна, вторият месец беше минал.
Баща ми казваше, че основанието да живееш е да се подготвиш да си мъртъв задълго. Най-после разбрах какво е имал предвид и разбрах, че той самият не е могъл да знае какво е имал предвид, защото мъжът няма как да знае какво е да разчистваш къща след това. Аз почистих моята къща. Когато Джуъл се появи на бял свят — лежах до лампата и надигнах глава да гледам доктора как прищипва и зашива пъпната връв, преди той да е вдишал първата си глътка въздух, — дивата кръв прекипя, замина и звукът й заглъхна. После всичко беше само мляко, топло и харно, лежах кротко в тежко мълчание и се подготвях да изчистя дома си.
Дадох на Анс Дюи Дел, за да отрицая Джуъл. По-късно му дадох Вардаман, за да заместя детето, с което го бях ограбила. И сега той имаше три деца, които бяха негови, но не мои. А аз можех вече да се подготвя да умра.