— Ела да обядваме — приканих го. — Кажи и на малкия.
Но той не отговори и аз се прибрах да се нахраня. Момичето тръгна надолу да доведе момчето, но се върна без него. Насред обяда отново го чухме да крещи и да гони лешояда.
— Безобразие — възмущаваше се Лула, — безобразие!
— Той прави всичко по силите си — отвърнах. — Договарянето със Сноупс не става за половин час. Ще се пазарят цял следобед на сянка.
— Прави, казваш? — горещи се тя. — Прави, така ли? Той вече направи каквото можа.
И аз мисля така. Бедата беше, че отмятането му от сделката щеше да е начало на нашто забъркване. Той не можеше да купи мулета от никого, камо ли от Сноупс, без да има какво да заложи, а си нямаше хабер какво да заложи. Тъй че като се върнах на нивата, гледам аз мойте мулета и направо се сбогувам с тях за дни напред. Но привечер, когато се прибирам вкъщи и както цял ден слънцето е напичало сайванта, далеч не бях сигурен, че ще съжалявам да му ги заема.
Той пристигна на коня тъкмо когато излизах на трема, където всички се бяха събрали. Изглеждаше особено: приличаше повече от друг път на пребито куче, но като че ли и малко наперен. Сякаш бе забъркал нещо според него хитро, но е неуверен как ще го приемат другите.
— Осигурих мулета — рече.
— Купил си от Сноупс? — учудих се.
— Да кажем, Сноупс не е единственият в околията, с когото можеш да се спазариш — отговори.
— Не е — съгласих се.
Поглеждаше към Джуъл със странното си изражение, но Джуъл вече беше слязъл от трема и бързаше към коня си. Да провери, струва ми се, дали Анс не му е нещо навредил.
— Джуъл! — извика Анс. Джуъл се обърна. — Ела тук — нареди Анс.
Джуъл се върна няколко крачки и спря.
— Какво искаш? — тросна се.
— Значи си успял да вземеш мулета от Сноупс? — попитах. — И той ще ги изпрати тук нощес, така ли? Добре е утре да тръгнете на ранина, щото ви чака дълъг път през Мотсън.
Той вече не изглеждаше като допреди малко. Върна си стария измъчен вид и пак започна да примлясква.
— Правя всичко по силите ми — каза. — Бог ми е свидетел, никой човек на тоя свят не е изтърпял повече мъки и обиди от мен.
— Онзи, който е надхитрил в сделка Сноупс, трябва да е доста доволен от себе си — отбелязах. — Какво му даде, Анс?
Той избягна погледа ми.
— Заложих движимо имущество, ралото и сеячката — смънка.
— Ами те не струват и четиридесет долара. Докъде смяташ да стигнеш с мулета за четиридесет долара?
Сега всички заковаха в него погледи, притихнали и нетрепващи. Джуъл спря на средата на пътя си, в полугръб, изчакваше, преди да продължи към коня.
— Дадох и други неща — рече Анс.
И пак запримлясква, изтъпанен там, сякаш очакваше някой да го удари, пък той отнапред е решил да не отвръща.
— Какви други неща? — попита Дарл.
— По дяволите — избухнах, — вземи мойте мулета. Ще ми ги върнеш. Аз ще се оправя.
— Значи за това ровеше снощи в дрехите на Каш — подметна Дарл. Каза го, все едно го прочете от вестник. Правеше се, че му е напълно безразлично. Но този път Джуъл се върна, изстъпи се и втренчи в Анс мраморните си очи. — С тия пари Каш искаше да си купи от Сърат една от ония говорещи кутии.
Анс не смееше да мръдне, само мляскаше. Джуъл го пронизваше с поглед. Без нито веднъж да мигне.
— Бяха едва осем долара — каза Дарл с безразличния глас, като че ли просто слушаше и пет пари не даваше. — Пак не стигат за две мулета.
Анс плъзна бърз кос поглед към Джуъл и отново наведе очи.
— Бог ми е свидетел, никой на тоя свят — смотолеви.
Те дума не обелваха. Гледаха го и чакаха, а той шареше с очи по стъпалата им и нагоре по краката, но не по-високо.
— И коня — изрече.
— Какъв кон? — процеди Джуъл.
Анс стърчеше там като истукан. Бог да ме убие, но ако един мъж не е способен да държи синовете си с желязна ръка, по-добре да ги натири от дома си, независимо колко са пораснали. А ако не може да го стори, бог да ме убие, ама сам трябва да се махне. Бог да ме убие, аз тъй щях да направя.
— Да не казваш, че си се опитал да размениш моя кон? — изкрещява Джуъл.
Анс стои там, безпомощно отпуснал ръце.
— От петнайсет години нямам един зъб в устата си — хленчи. — Бог ми е свидетел. Той знае как от петнайсет години не съм слагал в уста храна, която Той е отредил на мъжа, за да поддържа силата си, все съм пестил, тук никел, там никел, само да не ощетя семейството си, ако си купя едни пусти зъби, че и аз да се гостя с едно ядене, отсъдено от Бога. Тия пари дадох. Мислех, че щом аз мога да мина, без да ям, синовете ми могат да минат, без да яздят. Бог знае, тъй беше.
Джуъл е застинал прав, с ръце на кръста, взира се в Анс. После отмества поглед. Очите му се запиляват над полето, лицето му още е каменно, сякаш друг човек говори за някакъв чужд кон, а той дори не слуша. После се изплюва бавно и изсъсква „Проклятие“, обръща се, отива при портата, отвързва коня и се изхвърля да го яхне. Животното вече е в движение, докато още го обкрачва, и преди да се е наместил, те препускат по пътя, сякаш по петите ги преследва Законът. Така изчезват от поглед, във вихър, който прилича на петнист циклон.