— Абе — викам му, — вземи моя впряг — рекох.
Но той не иска. Даже отказа да останат, а малкият цял ден гони лешоядите по двора под изгарящото слънце, докато и той съвсем се шашна като всички тях.
— Поне остави тук Каш — увещавах го, но и това не позволи. Стъкмиха му постеля от завивки върху ковчега, сложиха го отгоре и поставиха до него инструментите му, а ние впрегнахме мойте мулета в каруцата им и я изкарахме на около миля надолу по пътя.
— Ако ще ви притесняваме тук, кажете ни — рече Анс.
— В никакъв случай — отвърнах. — Тук ще ви е добре. На сигурно. Хайде сега да се върнем и да вечеряме.
— Благодаря ти — рече Анс. — Имаме си нещо в кошницата. Ще ни е достатъчно.
— Откъде го имате? — попитах.
— Носим си от вкъщи.
— Ами то сто на сто вече се е развалило — казах. — Елате, ще хапнем топла храна.
Не склониха.
— Нашто ще ни стигне — рече Анс.
Тъй че се прибрах, вечерях, занесох и на тях една кошница и още веднъж се опитах да ги доведа вкъщи.
— Благодаря ти — каза Анс. — Смятам, че ще се справим.
И ги оставих, наклякали около един слаб огън, те чакаха; един Господ знае какво.
Тръгнах си. Не ми излизаха от главата, там на пътя и оня приятел, дето изхвърча с коня си. Май нямаше повече да му видят очите. И дявол да ме вземе, ама не можех да го виня. Не защото не си даваше коня, а понеже успя да се откопчи от тъпия проклетник Анс.
Поне така си мислех тогава. Дявол да ме вземе, ама в тоя проклетник Анс има нещо, с което той просто те задължава да му помагаш, даже и ако си сигурен, че миг по-късно ще ти иде сам да се захапеш. Защото на другата сутрин, няма и час след като закусихме, ето ти го Юстас Грим, работника на Сноупс, идва с две мулета и пита за Анс.
— Мислех, че не са се спазарили — казах.
— А, спазариха се — рече Юстас. — Те харесаха само коня. Както казах на мистър Сноупс, евтино даде впряга, за петдесет долара, иначе ако чичо му Флем беше опазил тексаските коне, когато бяха негови, Анс никога нямаше…
— Коня ли? — прекъснах го. — Синът на Анс грабна снощи коня и отпердаши, сигурно вече е преполовил пътя за Тексас, а Анс…
— Не знам кой го е довел — каза Юстас. — Никого не съм видял. Просто тази сутрин, като отидох да нахраня мулетата, намерих коня в обора и казах на мистър Сноупс, а той ми нареди да доведа мулетата тука.
Е, сега вече няма съмнение, видели са го за последен път. Ако питат мен, по Коледа може и да им прати картичка от Тексас. И ако не Джуъл, вероятно ще го направя аз; толкова и аз му дължа. Абе дявол да ме вземе, Анс наистина омотава хората. Да ме вземе дявол, ама той вярно е голям чешит.
Вардаман
Сега са седем, на малки високи черни кръгове.
— Гледай, Дарл — соча му. — Виждаш ли ги?
Той поглежда нагоре. Следим ги, малките им високи черни кръгове не мърдат.
— Вчера бяха само четири — казвам.
По сайванта бяха повече от четири.
— Знаеш ли какво ще направя, ако отново се опита да кацне на каруцата?
— Какво ще направиш? — пита Дарл.
— Няма да му дам да кацне върху нея — викам. — Няма да му дам да кацне и върху Каш.
Каш е болен. Лежи болен на сандъка. Но мойта майка е риба.
— В Мотсън трябва да намерим някакво лекарство — казва тате. — Май се налага.
— Как си, Каш? — пита Дарл.
— Не ми пречи, никак — казва Каш.
— Искаш ли да го повдигнем малко? — пита Дарл.
Каш е със счупен крак. Чупил е два крака. Лежи върху сандъка с навит юрган под главата и с цепеница под коляното.
— Мисля, че трябва да го оставим при Армстид — казва тате.
Аз нямам счупен крак и тате няма, и Дарл няма, и…
— Само като друсне — вика Каш. — Леко ме пристъргва, като друсне. Иначе никак не ми пречи.
Джуъл замина. Тръгна си с коня по вечеря.
— Стана тъй, понеже тя не позволява да дължим на други хора — казва тате. — Бог ми е свидетел, направих всичко по силите си.
Защото майката на Джуъл е кон, затова ли, Дарл? — попитах.
— Да стегна ли малко въжето — предлага Дарл.
Затова ние с Джуъл бяхме под сайванта, а тя в каруцата, защото конят живее в обор, пък аз трябваше през цялото време да гоня лешоядите от