— Да, моля те — казва Каш.
И Дюи Дел няма счупен крак, и аз нямам. Каш ми е брат.
Спираме. Когато Дарл разхлабва въжето, отново пот залива Каш. Зъбите му лъсват.
— Боли ли те?
— По-добре го стегни отново — казва Каш.
Дарл връзва обратно въжето и здраво пристяга. Зъбите на Каш пак лъсват.
— Боли ли те? — пита Дарл.
— Не ми пречи.
— Искаш ли тате да кара по-бавно?
— Не — отвръща Каш. — Нямаме време за маене. Никак не ми пречи.
— В Мотсън трябва да купим някакво лекарство — казва тате. — Смятам, че се налага.
— Кажи му да кара — заръчва Каш.
Продължаваме. Дюи Дел се навежда и бърше лицето на Каш. Каш ми е брат. Но майката на Джуъл е кон. Мойта майка е риба. Дарл казва, че като стигнем отново при водата, може да я видя, а Дюи Дел рече, Тя е в сандъка; как може да излезе оттам? Излязла е през дупките, дето ги пробих, във водата е, казах, и като стигнем отново при водата, ще я видя. Мойта майка не е в сандъка. Мойта майка не мирише тъй. Мойта майка е риба.
— Тия кифли ще са още свежи, като стигнем в Джеферсън — казва Дарл.
Дюи Дел не вдига очи.
— Но по-добре се опитай да ги продадеш в Мотсън — подхвърля.
— Кога ще стигнем в Мотсън, Дарл? — питам го.
— Утре — казва Дарл. — Ако мулетата не капнат. Сноупс трябва да ги е хранил със стърготини.
— Защо да ги храни със стърготини, Дарл? — питам.
— Гледай — казва Дарл. — Виждаш ли?
Сега са девет, високо на високи малки черни кръгове.
Стигаме в полите на баира, тате спира и ние с Дарл и Дюи Дел слизаме. Каш не може да ходи, щото е със счупен крак.
— Хайде, муленца! — подканва ги тате.
Мулетата едва кретат; каруцата скърца. С Дарл и Дюи Дел катерим стръмното зад нея. Когато се качваме на билото, тате спира и ние пак се натоварваме в каруцата.
Сега са десет, високо на високите си малки черни кръгове в небето.
Мозли
Случайно вдигнах очи и я видях отвън пред витрината да се взира навътре. Не се беше залепила за стъклото и не гледаше нещо специално; просто стоеше с лице насам, вперила в мен един такъв безизразен поглед, сякаш чакаше знак. Когато за втори път надникнах, тя вече вървеше към вратата.
Замота се както всички в мрежата и влезе. Носеше сламена шапка с твърда периферия, закрепена на върха на главата й, и нещо, увито във вестник: помислих си, че е скътала някой четвъртък, най-много долар, и като поразгледа, може да си купи я евтино гребенче, я парфюмче от любимите на негрите, затова я оставих минута-две на спокойствие, но забелязах красотата й, леко враждебна и неуверена, ала с простата си памучна рокля и естествен вид изглеждаше далеч по-хубава, отколкото щеше да е, когато сложеше каквото и да вземеше накрая. Или кажеше, че иска да си купи. Усетих някак, че си бе избрала още преди да влезе. Но на клиента трябва да се остави нужното време. Затова продължих да си гледам моята работа и възнамерявах да оставя Албърт да я обслужи, след като оправи млечния бар, когато той цъфна при мен отзад.
— Тая жена! — рече. — Най-добре идете да видите какво иска.
— Какво иска? — попитах.
— Не знам. Нищо не й разбирам. По-добре я обслужете вие.
Тъй че излязох иззад рафта. Видях, че е боса, стъпваше по пода леко с цели ходила, очевидно бе свикнала така. Гледаше ме строго и стискаше пакета; очите й от черни по-черни, каквито не бях срещал, и не беше тукашна. Не помнех преди да съм я мярвал в Мотсън.
— С какво да помогна? — попитах.
Тя продължаваше да мълчи. Зяпаше ме, без да трепне. После хвърли поглед назад към клиентите на бара. Накрая надникна покрай мен към задната част на дрогерията.
— Желаете да разгледате козметиката или търсите лекарство? — попитах я.
— Именно — отвърна тя. И отново стрелна с очи млечния бар. Затова си помислих, че вероятно майка й или друга жена я е пратила за някое женско мазило, а тя се стеснява да попита. Беше ми ясно, че с тази нейна свежа кожа тя няма как да ползва такива работи, а и не бе дорасла да знае за какво може да й служи. Жалко е как си вредят жените. Но трябва да си имаш в склада, иначе изчезваш от търговията в тая страна.
— Аха — казах, — и какво използвате? Имаме…
Тя ме погледна отново и само дето не ми изшътка да млъкна, после пак извъртя очи към дъното на магазина.
— Искам да отидем там в дъното — рече.
— Добре — казах. Трябва да ги предразполагаш. Така си пестиш време. Последвах я към задната част. Тя сложи ръка на летящата вратичка. — Там няма нищо, само аптечния шкаф — обясних й. — Вие какво желаете? — Тя спря и се обърна към мен. Сякаш повдигна похлупак от лицето и очите си. Именно очите й ме приковаха: угаснали и пълни с надежда, и мрачно готови да бъдат разочаровани, всичко едновременно. Беше нещо загазила. — Какво ви е сполетяло? — попитах я. — Кажете ми какво ви трябва. Доста съм зает.