— Това ще те облекчи — казва тате. — Ще пречи на счупеното да се мести и трие.
— Ще издържа — процежда Каш. — Много време ще загубим, ако спрем.
— Купихме вече цимента — казва тате.
— Ще издържа — повтаря Каш. — Въпрос на един ден. Излишно е да спорим. — Гледа ни, лицето му е изпито и посивяло, очите, широко отворени, питат. — И туй държи добре.
— Ама купихме го вече — настоява тате.
Разреждам цимента в консервата с бавна струйка вода и го разбърквам, докато се получат гъсти бледозелени кръгове. Занасям кутията при каруцата да я види Каш. Той лежи по гръб, изтънелият му профил се врязва в небето като дълбок, аскетичен силует.
— Така добре ли е? — питам го.
— Не слагай много вода, иначе няма да хване — казва той.
— Много ли съм налял?
— Намерете малко пясък — казва. — Въпрос на един ден е — вика. — Никак не ми пречи.
Вардаман тръгва към мястото, където пресякохме ръкава, и се връща с пясък. Изсипва го бавно върху гъстите навивки в консервата. Аз отново отивам при каруцата.
— Така добре ли е?
— Да — отвръща Каш. — Щях да издържа. Изобщо не ме мъчи.
Разхлабваме дървените шини и бавно изливаме цимента върху крака му.
— Внимавайте да не залеете и него — предупреждава Каш.
— Добре.
Дюи Дел откъсва парче вестник от пакета и забърсва цимента, покапал от крака на Каш по капака.
— Как го усещаш сега?
— Много добре — отговаря. — Разхлажда ме. Отлично.
— Ако това ще помогне — обажда се тате, — моля те да ми простиш. И аз като теб не съм предполагал, че ще стане тъй.
— Добре го чувствам — казва Каш.
Да можеш просто да се разплетеш във времето. Колко ще е хубаво! Колко ще е хубаво, ако просто можеш да се разплетеш във времето.
Наместваме обратно шините и въжетата, пристягаме ги, на бавни изблици между връзките потича гъст светлозелен цимент, Каш безмълвно е вперил в нас дълбаещия си, питащ поглед.
— Това ще го държи добре — казвам.
— Ъхъ — изломотва Каш. — Благодаря ви.
В този момент всички се извръщаме от каруцата и се вторачваме в него. Той приближава по пътя зад нас с вдървен гръб и вдървено лице, движи се само от бедрата надолу. Идва при нас, бледите му вкочанени очи белеят на зачервеното му свъсено лице и без да обели дума, се качва в каруцата.
— Стигнахме баир — казва тате, — викам да слезете и да повървите.
Вардаман
Дарл, Джуъл, Дюи Дел и аз вървим по стръмното зад каруцата. Джуъл се върна при нас. Настигна ни по пътя и се качи в каруцата. Дойде пеша. Джуъл няма вече кон. Джуъл ми е брат. Каш ми е брат. Каш е със счупен крак. Наместихме крака на Каш да не го боли. Каш ми е брат. И Джуъл ми е брат, но той няма счупен крак.
Сега са пет, високо на високи малки черни кръгове.
— Те къде нощуват, Дарл? — питам го. — Когато ние спираме да преспим в някой обор, те къде изкарват нощта?
Хълмът влиза в небето. После слънцето изскача зад билото и мулетата, каруцата и татко тръгват по слънцето. Не можеш да ги гледаш как бавно ходят по слънцето. В Джеферсън то е червено на релсите зад витрината. Релсите лъщят и обикалят, обикалят. Тъй казва Дюи Дел.
Ще ги видя аз довечера къде нощуват те, докато ние спим в обора.
Дарл
— Джуъл — питам го, — ти на кого си син?
Ветрецът подухваше откъм обора, затова я сложихме под ябълката, където луната можеше на воля да шари през короната дългите заспали летви, под които, мине не мине, тя проговаряше с изблици на малки струйки тайнствени шипящи мехурчета. Доведох Вардаман да ги чуе. Когато приближихме, от него скочи котка и се шмугна в сенките със сребърни лапки и сребърни очи.
— Твойта майка беше кон, ама кой е баща ти бе, Джуъл?
— Ей, ти си много гадно и лъжливо копеле!
— Я не ми викай тъй! — изрепчвам му се.
— Гаден кучи син!
— Джуъл, не ми викай тъй!
В лъчите на високата луна очите му са като бели хартиени лепенки върху малка футболна топка, която някой е ритнал нагоре.
След вечеря Каш започна да се поти.
— Нагорещил се е — рече. — Сигурно от слънцето, дето го пече цял ден.
— Искаш ли да го полеем с вода? — питаме го. — Може да те отпусне.
— Да, благодаря ви — казва Каш. — От слънцето ще да е, няма от какво друго. Трябваше да се сетя и да го покрия.
— Ние трябваше да се сетим. Ти откъде да знаеш.
— Не забелязах, че се нагрява — отвърна Каш. — Трябваше да обърна внимание.
И го поляхме с вода. Под цимента кракът и стъпалото му приличаха на сварени.