— Така по-добре ли е? — попитахме.
— Задължен съм ви — рече Каш. — Чувствам го по-добре.
Дюи Дел бърше лицето му с подгъва на полата си.
— Гледай да поспиш — казваме му.
— Непременно — обещава Каш. — Много ви благодаря. Сега е добре.
Джуъл, викам, кой е баща ти, кажи бе, Джуъл?
Дявол да те вземе. Дявол да те вземе.
Вардаман
Тя беше под ябълката, ние с Дарл вървим по луната, котката скача и бяга, а нея можем да я чуем през дъските.
— Чуваш ли? — пита Дарл. — Дай по-близо ухо.
Слагам ухо и я чувам. Само че не разбирам какво говори.
— Дарл, какво казва тя? На кого говори?
— Говори на Бог — отвръща Дарл. — Вика го на помощ.
— Какво иска от Него? — питам.
— Да я скрие от очите на хората — казва Дарл.
— Защо иска да я крие от очите на хората, Дарл?
— За да се раздели с живота — вика Дарл.
— Защо иска да се раздели с живота, Дарл?
— Слушай — шепне Дарл. И я чуваме. Чуваме я как се обръща на една страна. — Слушай — повтаря Дарл.
— Тя се обърна — викам. — Гледа ме през дъските.
— Да — казва Дарл.
— Как може тя да вижда през дъските, Дарл?
— Ела — дръпва ме той. — Трябва да я оставим на мира. Да вървим.
— Тя не може да вижда оттам, защото дупките са по капака — запъвам се аз. — Как може тя да вижда, Дарл?
— Да нагледаме Каш — предлага Дарл.
И видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого.
Каш е с болен крак. Следобед му го наместихме, но пак е с болен крак, нищо че лежи на легло. Поливаме с вода крака му и му става по-добре.
— Добре съм — казва Каш. — Благодарен съм ви.
— Опитай се да поспиш — казваме му ние.
— Добре съм — казва Каш. — Благодарен съм ви.
И видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого. Не се отнася за тате и не се отнася за Каш, и не се отнася за Джуъл, и не се отнася за Дюи Дел, и не се отнася за мен
С Дюи Дел ще спим на сламеника. Той е на задния трем, откъдето виждаме обора, месецът грее над половината ни постеля и ние лежим наполовина в бялото, наполовина в черното, лъчите на месеца са на краката ни. По-късно ще видя и къде карат те нощта, когато ние сме в обора. Тая нощ не сме в обора, но аз го виждам тоя обор и ще разбера къде нощуват те.
Лежим на сламеника с крака на луна.
— Виж — дърпам я, — краката ми изглеждат черни. И твойте крака изглеждат черни.
— Заспивай — нарежда ми Дюи Дел.
Джеферсън е далеко.
— Дюи Дел.
— Какво?
— Щом сега не е Коледа, то защо е там?
То обикаля лъсналите релси кръг след кръг. После релсите лъщят кръг след кръг.
— Кое да е там?
— Влакчето. От витрината.
— Заспивай. Утре ще видиш дали е там.
Ами ако Дядо Коледа не разбере, че те са градски момчета!
— Дюи Дел.
— Стига де, заспивай. Няма да го даде на никое градско момче.
Беше на витрината, червено на релсите, а релсите лъщят кръг след кръг. Сърцето ме заболя. После, ей ги тате, Джуъл, Дарл и сина на мистър Гилеспи. На сина на мистър Гилеспи краката му стърчат изпод нощната риза. А когато влиза в светлото на месеца, краката му бухват рунтави. Те заобикалят къщата и тръгват към ябълката.
— Какво ще правят, Дюи Дел?
Заобиколиха къщата и стигнаха при ябълката.
— Подушвам я — казвам. — Ти усещаш ли, че мирише?
— Шшшш — шътка ми Дюи Дел. — Вятърът е сменил посока. Заспивай.
Значи скоро ще науча къде нощуват те. Ония отново завиват край къщата, минават през двора под месеца, носят я на рамене. Замъкват я долу в обора, светлината от месеца се лее равно и спокойно по нея. След това се връщат и влизат в къщата. На луна синът на мистър Гилеспи рунтавееше в краката. Аз изчаках, после прошепнах Дюи Дел? и пак почаках, след това тръгнах да разбера къде нощуват те и видях нещо, за което Дюи Дел ме закле на никого да не казвам.
Дарл
В черния отвор към плевнята той сякаш се материализира от мрака, по бельо и строен като състезателен кон, в първото зарево на пожара. Скача на земята, по лицето му са изписани гняв и неверие. Видял ме е, без даже да обърне глава, нито очи, в които пламъците лудуват като две малки факли.
— Тръгвай — провиква се и се втурва по наклона към обора.
Още миг тича сребърен в лунната светлина, а после се мярва като плосък, чисто изрязан ламаринен силует на фона на изненадващия, беззвучен взрив, при който целият сеновал над обора лумва отведнъж, сякаш е бил натъпкан с барут. Предната стена, конична фасада с четвъртит отвор за вход, е препречена само от тантурестия релеф на ковчега върху дървените магарета, който напомня на кубистично насекомо. Зад мен тате, Гилеспи, Мак, Дюи Дел и Вардаман изскачат от къщата.