Той спира при ковчега, навежда се, поглежда ме с разкривено от ярост лице. Над главите ни пламъците фучат като гръмотевици; връхлита ни хладно течение: още не е поело зноя, шепа нарязано сено изведнъж се издига и бързо прелита към клетките, където един кон неистово цвили.
— Бързо! — пищя. — Конете.
Той ми се блещи свирепо още миг, после поглежда към покрива над нас и хуква към клетката с цвилещия кон. Животното се мята и хвърля чифтета, думтежът от ритниците му се слива с грохота на пожара. Громолят като безкраен влак, преминаващ по нескончаем мост. Гилеспи и Мак изтичват край мен по нощни ризи до коленете, крещят с тънки и пискливи гласове, нелепи и в същото време дълбоко ужасени и жални.
— …………….кравата…………..обора…………
Нощницата на Гилеспи бяга с течението пред него, издута като балон около косматите му бутове.
Вратата на клетката е хлопнала затворена. Джуъл я блъска с тяло да я отвори, а след това се появява, извил гръб като дъга, с изскочили под бельото мускули, и издърпва за главата коня навън. В сиянието на пожара той върти очи, в които искри мек, летлив, див млечносинкав огън; мускулите му набъбват и плъпват на талази всеки път, щом отметне глава назад и повдигне Джуъл от земята. Той продължава да го дърпа, бавно, с всички сили; и още веднъж хвърля през рамо към мен светкавичен, убийствен поглед. Дори след като излизат от обора, конят не спира да се съпротивлява и да се дърпа назад към вратата, докато накрая Гилеспи профучава гол-голеничък край мен, омотава ризата си около главата му и започва да налага пощръклялото животно, за да го отдалечи от вратата.
Джуъл хуква назад и отново оглежда ковчега. Но отминава.
— Къде е кравата? — крещи, докато прелита край мен.
Спускам се след него. В клетката Мак се бори с другото муле. Когато обръща глава, виждам в светлината на пламъците как и то лудо върти очи, ала не издава звук. Просто стои, наблюдава през хълбок Мак и замахва със задница, щом той се опита да го приближи. Мак се обръща към нас, очите и устата му са като три кръгли дупки в лицето, а луничките му — същи грах в чиния. Гласът му е тънък, вреслив, далечен.
— Нищо не мога да направя…
Сякаш някой изтръгна от устните му звука и го захвърли високо нагоре, а той ни говори от някакво огромно разстояние на безсилие. Джуъл се плъзва край нас; мулето се извърта и рита, но той вече го е докопал за главата. Навеждам се към ухото на Мак:
— Ризата. Увий му главата.
Мак ме зяпва. После с едно движение съблича ризата си, хвърля я около главата на мулето и то изведнъж се укротява. Джуъл реве насреща му:
— Кравата? Къде е кравата?
— Отзаде — крещи Мак. — Последната клетка.
Кравата следи влизането ни. Забила се е в ъгъла с наведена глава и още преживя, но забързано. И не помръдва. Джуъл спира, поглежда нагоре и изведнъж виждаме как целият под на сеновала се стапя. Просто се превръща в огън; засипва ни ситен дъжд от искри. Той се оглежда. В дъното под поилката се мъдри трикракото столче на доячите. Той го грабва и трясва с него задната дъсчена стена. Чупи една, втора и трета дъска; ние издърпваме останките. Както сме се навели над отвора, нещо зад гърба ни се устремява към нас. Кравата е; на един само пръхтящ дъх тя се юрва през нас и разбитата стена право в заревото на пожара навън, изправила опашка, все едно някой е заковал дълга метла по продължението на гръбнака й.
Джуъл се обръща да се върне в обора.
— Чакай, Джуъл — крещя. Понечвам да го сграбча, той отблъсква ръката ми. — Луд ли си, не виждаш ли, че не можеш да влезеш там? — Пътеката на обора е като лъч от прожектор, превърнал се в дъжд. — Ела, ела да минем оттук — увещавам го.
В момента, в който се измъкваме през пробива, той се затичва.
— Джуъл — викам и хуквам след него.
Бърз като стрела, той завива зад ъгъла. Когато стигам там, той вече е на следващия ъгъл и на фона на огнените езици се носи като онова изрязано от ламарина привидение. Тате, Гилеспи и Мак стоят на разстояние и гледат обора, пембен в чернотията, временно победил светлината на луната.
— Хванете го! — викам. — Спрете го!
Когато наближавам обора, той се боричка с Гилеспи; единият слаб и по бельо, другият гол-голеничък. Същински фигури от гръцки фриз, понеже червеното зарево ги е откъснало от всяка реалност. Преди да стигна до тях, той е съборил Гилеспи на земята, обърнал се е и е влетял в обора.
Сега ревът на пожара значително е утихнал, подобно на рева на реката. Гледаме как в разпадащия се просцений на портата Джуъл притичва приведен до далечния край на ковчега и се навежда над него. За миг той вдига очи нагоре, после поглежда навън към нас през дъжда от горящо сено, сякаш завеса от огнени бисери, и по движението на устата му виждам, че крещи името ми.