— Джуъл! — пищи Дюи Дел. — Джуъл!
Струва ми се, че чувам гласа на всичко, насъбрано в нея през последните пет минути, и чувам как се бори и дърпа, понеже тате и Мак я държат, а тя вие „Джуъл! Джуъл!“. Но той вече не гледа към нас. Виждаме как напряга рамене, докато повдига ковчега от единия край в изправено положение и как го приплъзва с една ръка от дървените магарета. Ковчегът се извисява невероятно висок и го скрива: не можех да повярвам, че на Ади Бъндрън й е необходимо толкова голямо пространство, за да лежи удобно; още миг ковчегът стърчи прав под дъжда от искри, които се пръскат и разнасят, сякаш допирът им с него поражда нови зари. После, набрал инерция, той полита напред и открива Джуъл, също в потоп от рояци искри, та го виждаш като в прозирен огнен ореол. Без да забавя скорост, ковчегът се накланя, връща се малко назад и за миг застива, а после бавно се сурва напред и раздира завесата. Този път Джуъл го е обяздил, държи се вкопчен в него до момента, в който ковчегът не се сгромолясва на земята и не го изхвърля далече встрани, а Мак се втурва към тънката миризма на обгорено месо да пляска и гаси пълзящите алени ръбове на дупките, които разцъфват като цветя по потника на Джуъл.
Вардаман
Когато тръгнах да открия къде нощуват те, видях нещо
Те питаха: „Къде е Дарл? Къде се дяна Дарл?“.
Пак я върнаха под ябълката.
Оборът още беше червен, но вече не беше обор. Срина се, а червеното се уви нагоре като фуния. Оборът се вдигна в небето на сприя от дребни червени частици и звездите избягаха назад.
По това време Каш беше още буден. Въртеше глава на едната и на другата страна, лицето му плуваше в пот.
— Искаш ли да му полея още вода, Каш? — попита го Дюи Дел.
Кракът и стъпалото на Каш бяха станали черни. Ние държахме фенера и оглеждахме крака и стъпалото на Каш, там, където бяха почернели.
— Ей, Каш, кракът ти е като на негър — казах му.
— Май ще трябва да разбием и да махнем туй нещо — рече тате.
— За какъв дявол изобщо сте му го сложили? — учуди се мистър Гилеспи.
— Мислех да го обездвижим малко — оправда се тате. — Само исках да го облекчим.
Донесоха една желязна шина и чук. Дюи Дел държеше фенера. Наложи се да удрят яко. Каш заспа.
— Сега спи — казах им. — Не може да го боли, когато спи.
Онуй нещо се напука. Но не се сваляше.
— Ще му смъкне цялата кожа — рече мистър Гилеспи. — Защо, за бога, сте му го сложили? Не се ли сетихте първо да му намажете кожата с мас?
— Само исках да му помогнем — смънка тате. — Дарл му го изля.
— Къде е Дарл? — попитаха.
— Толкоз ли ви е умът? — повиши тон мистър Гилеспи. — Все си мислех, че поне той ще има повече.
Джуъл лежеше проснат по корем. Гърбът му беше червен. Дюи Дел го мажеше с мехлем. Беше направила лек от масло и сажди да издърпа огъня. И гърбът му стана черен.
— Боли ли те, Джуъл? — попитах го. — Ей, Джуъл, гърбът ти е като на негър — викам му.
И кракът на Каш е като на негър. После разбиха онова и го свалиха. Кракът на Каш кървеше.
— Бягай да си лягаш — нареди ми Дюи Дел. — Вече трябваше да си заспал.
— Къде е Дарл? — попитаха.
Навън е, под ябълката с нея, лежи отгоре й. Той е там, тъй че котката няма да се върне. Бях му заръчал „Дарл, нали ще я пазиш от котката?“.
Месецът беше нашарил и него. Върху нея светеше равномерно, но по Дарл шарките шаваха насам и натам.
— Не плачи, Дарл — казах му. — Джуъл я извади. Не плачи.
Оборът още е червен. Преди беше по-червен от сега. После се усука нагоре и разгони вдън небе звездите, тъй не им даде да падат. Сърцето ме заболя като за влакчето.
Когато тръгнах да разбера къде нощуват те, видях нещо, за което Дюи Дел ме закле да не казвам на никого.
Дарл
От известно време минаваме покрай табели: дрогерии, продавници за дрехи, лекарства без рецепти, гаражи, сладкарници, табели с намаляващи числа, но с рязко зачестяваща поява: 3 мл, 2 мл. От гребена на хълма, когато отново се качваме в каруцата, виждаме ниската равна пелена от дим, измамно неподвижна в безветрения следобед.
— Това ли е, Дарл? — пита Вардаман. — Това ли е Джеферсън?
Той също е измършавял; и неговото лице, както нашите, е напрегнато, отвеяно и измъчено.