— Дарл! — надига глас от каруцата Каш.
Понечвам да сграбча Джуъл. Белият мъж е отстъпил крачка назад, още зяпа от изумление; после ченето му се затваря, щрак. Джуъл се навежда над него, стиснатите му челюсти са побелели.
— Какво рече? — процежда той.
— Чакайте — намесвам се, — нищо лошо не искаше да каже, господине. — Джуъл! — искам да го спра.
Едва го докосвам, но той вече се нахвърля на човека. Докопвам ръката му, боричкаме се. Джуъл веднъж не ме поглежда. Опитва се да освободи ръката си. Когато отново зървам мъжа, той държи в ръката си отворен нож.
— Стойте, господине — предумвам го. — Аз го държа. Джуъл! — изревавам.
— Гаднярът му с гадняр смята, че като е градски… — беснее Джуъл, пъхти и се дърпа да се отскубне от мен. — Кучи син!
Мъжът се размърдва. Започва да обикаля около мен, като дебне Джуъл, прилепил е ножа ниско към единия си хълбок.
— Никой не може да ме нарича така! — репчи се.
Тате е слязъл от каруцата, а Дюи Дел е хванала Джуъл и го отбутва встрани. Аз го пускам и заставам лице в лице с мъжа.
— Чакайте — казвам, — нищо лошо не искаше да каже. Той е болен; снощи получи изгаряния в един пожар и не е много на себе си.
— Пожар или не — вика мъжът, — никой не може да ме нарича така.
— Помислил си е, че вие нещо му подмятате — обяснявам.
— Дума не съм му казал. И никога не съм го виждал.
— За Бога, за Бога! — ломоти тате
— Така е — казвам, — но той не е имал нищо лошо наум. Ще си вземе думите назад.
— Да ги вземе тогава.
— Приберете ножа си и той ще ги вземе.
Мъжът гледа мен. После мята едно око към Джуъл. Джуъл вече се е поуспокоил.
— Приберете ножа — казвам.
Мъжът затваря ножа.
— За Бога, за Бога! — не спира тате.
— Джуъл, кажи, че не си мислил нищо лошо — приканвам го.
— Стори ми се, че ме обиди — вика Джуъл. — Като е…
— Млъкни — прекъсвам го. — Кажи, че не си мислил нищо лошо.
— Не съм мислил — повтаря Джуъл.
— За негово добро е да не е мислил — отвръща мъжът. — Ще ми вика той на мен…
— Да не смятате, че го е страх да ви нарече така?
Мъжът ме поглежда.
— Не съм казал такова нещо.
— Не си го и помисляй — репчи се Джуъл.
— Стига! — казвам. — Хайде, татко. Карай.
Каруцата потегля. Мъжът стои и ни проследява с поглед. Джуъл не се обръща назад.
— Джуъл хубаво щеше да го нареди — обажда се Вардаман.
Приближаваме билото, от него води улица, по която се носят напред-назад автомобили; мулетата издърпват каруцата догоре, до улицата. Тате спира. Улицата води до площада с паметника пред съдебната палата. И отново се качваме в каруцата, и отново към нас се обръщат глави с познатото изражение; без Джуъл. Той не сяда при нас, макар возилото да потегля отново.
— Ела, Джуъл — казвам му. — Качи се. Да се махаме оттук.
Но той не идва при нас. А стъпва върху въртящата се главина на задното колело, здраво хванал ритлата с една ръка, и докато главината равномерно се обръща под подметката му, повдига другия си крак и прикляква там отзад, зареял нетрепващ поглед право пред себе си, неподвижен, сух, вцепенен като издялан в клекнала поза от жилаво стъбло.
Каш
Нямаше какво друго да се направи. Или трябваше да го изпратим в Джаксън, или да оставим Гилеспи да ни съди, защото по един или друг начин той знаеше, че Дарл е драснал клечката на пожара. Не знам как беше разбрал, но беше. Вардаман го видял, когато го извършил, но се кълнеше, че на никого не бил казал, само на Дюи Дел, а тя го заклела пред никого думичка да не споменава. Ала Гилеспи знаеше. Бездруго рано или късно щеше да се усъмни. Може даже да му бе минало през ум още онази нощ, докато е наблюдавал държането на Дарл.
И тъй тате каза:
— Мисля, че няма какво повече да правим тук.
А Джуъл попита:
— Искаш ли да му видиш сметката сега?
— Да му видя сметката ли? — сепна се тате.
— Ами да го хванеш и вържеш — рече Джуъл. — За Бога, да не искаш да чакаш, докато подпали и проклетите мулета заедно с каруцата?
Но нямаше смисъл от това.
— Няма смисъл — казах. — Да изчакаме, докато я сложим в земята.
Млад мъж, на когото му предстои да прекара целия остатък от живота си под ключ, трябва да бъде оставен да изживее всичкото удоволствие, което може да получи, преди да го затворят.
— Май се налага да отиде там — казва тате. — Бог знае на какво изпитание ме подлага. Започне ли лошият късмет веднъж, няма спиране.
Понякога не съм сигурен кой изобщо има право да определя кога един човек е луд и кога не е. Понякога си мисля, че никой от нас не е изцяло луд и никой не е напълно с разума си, докато околните не го обявят за такъв. Изглежда, не е толкова важно какво прави човек, а как хората гледат на него, като го направи.