Защото Джуъл е прекалено суров към него. Разбира се, за да я пренесем до града, изтъргувахме не друго, а коня на Джуъл и в известен смисъл Дарл се опита да изгори стойността на коня. Но още преди да прекосим реката, пък и след това, много пъти съм си мислил колко благословени щяхме да сме, ако Бог я бе взел от ръцете ни и ни бе освободил от нея по някакъв благочестив начин, освен това ми се струваше, че като се напрегна пряко сили да я извади от реката, Джуъл с нещо се опълчи на Божията воля, и като знам как се е почувствал Дарл, виждайки, че един от нас трябва да направи нещо, почти съм склонен да приема, че постъпи правилно, донякъде де. Но не смятам, че има оправдание за това да подпалиш обора на един стопанин, да изложиш на опасност добитъка му и на унищожение собствеността му. По тия неща съдя аз дали някой е луд. И затова той не може да погледне с очите на другите. Та и според мен няма какво друго да се направи с него, освен онова, което повечето хора намират за правилно.
Но от друга страна, жалко. Изглежда, хората забравят добрата стара мъдрост, че гвоздеите трябва да се забиват докрай и ръбовете да се докарват точно, като да го правиш за себе си и за свойта душа. Все едно едни хора да разполагат с гладки и красиви греди да вдигнат съдебна палата, а други да са събрали няколко неодялани трупи, които стават само за кокошарник. Но по-добре е да сглобиш здрав кокошарник, отколкото паянтова съдебна палата, а когато и едните, и другите строят лошо или строят добре, на хората няма да им бъде ни по-добре, ни по-зле, нито заради едното, нито заради другото.
Та подкарахме ние по улицата към площада и той каза:
— Първо да заведем Каш на лекар. Можем да го оставим там и на връщане да си го приберем.
Така каза. Понеже ние с него сме родени един след друг и минаха почти десет години, преди да започнат да се появяват Джуъл, Дюи Дел и Вардаман. Привързан съм към тях, дума да няма, ама знам ли. И като съм най-голям, и като си мислех точно същото, което той направи, знам ли!
Тате поглежда към мен, после към него и примлясва.
— Продължавай по пътя — казвам, — първо да свършим работата.
— Тя наистина щеше да ни иска там всички — колебае се тате.
— Първо да закараме Каш на лекар — повтаря Дарл. — Тя ще почака. Бездруго чака вече девет дни.
— Нищо не знаете вие — нарежда тате. — Някой, с когото си бил млад, и си остарял в нея, и тя е остаряла в тебе, и сте гледали как идва старостта, и само този единствен някой си чувал да ти каже, че няма значение, и знаеш, че това е истината в този суров свят на човешки мъки и премеждия. Нищо не знаете вие.
— Трябва и да го изкопаем — казах.
— И Армстид, и Гилеспи ти казаха да пратиш вест — рече Дарл. — Каш, не искаш ли да те откараме сега при Пийбоди?
— Продължаваме — отговорих. — В момента съм съвсем добре. Ще си вършим работите поред.
— Поне да беше изкопан — вайка се тате. — Забравили сме и лопатата.
— Да. Ще отскоча до железарията — казва Дарл. — Ще трябва да купим лопата.
— Ще струва пари — мънка тате.
— И за нея ли ти се свиди? — тросва му се Дарл.
— Иди да купиш лопата — взема решение Джуъл. — Хайде. Дай му пари.
Но тате не спира каруцата.
— Все ще намерим някаква лопата — казва. — Все ще попаднем на някой християнин.
Тъй че Дарл си остана на мястото и продължихме с клекналия Джуъл на задната ос, който не откъсваше поглед от тила на Дарл. Напомняше на булдог, на някое от ония кучета, които не лаят, а снишени на синджира, дебнат на кого да скочат.
Остана в тая поза през цялото време, докато стояхме пред дома на мисис Бъндрън, слушаше музиката и пронизваше тила на Дарл с бездушните си бели очи.
Музиката идваше от къщата. Свиреше графофон[5]. Звучеше естествено като жив оркестър.
— Искаш ли да те заведа при Пийбоди? — пак попита Дарл. — Те могат да почакат тук и да кажат на тате, а аз ще те откарам до Пийбоди и ще се върна да ги взема.
— Не — отвърнах.
Трябваше да я заровим, почти стигнахме, щяхме само да изчакаме тате да вземе назаем една лопата. Той караше по улицата, когато чухме музиката.
— Може тук да намерим — реши.
И спря пред дома на мисис Бъндрън. Като че ли знаеше. Понякога си мисля, че щом работещият може да предвиди работата си далеч напред, то и мързеливият може да предвиди мързела си. Та спря той там, сякаш знаеше, пред оная малка нова къща, откъдето се носеше музика. Ние чакахме и слушахме. Сигурен съм, че щях да се спазаря със Сърат да ми смъкне на пет долара за някой подобен апарат. Много приятно нещо е туй, музиката.
5
Апарат между фонографа и грамофона, който в края на ХIХ в. въвежда звукозаписите върху твърд каучук. — Б.пр.