— Ами хората са различни — рече той.
Да се надяваме. Аз съм се старала да живея праведно в очите на Бога и хората, за чест и опора на моя съпруг християнин и за обичта и уважението на децата ми християни. Та когато се опружа на моето ложе със съзнанието за изпълнен дълг, да съм заобиколена от любещи лица и да отнеса прощалната целувка на скъпите ми хора като мое въздаяние. А не като Ади Бъндрън, дето умира сама, криейки гордостта и разбитото си сърце. Доволна, че си отива. Да лежи там, подпряла високо глава, за да гледа как Каш кове собствения й ковчег, принудена да го надзирава да не претупа работата, както може да се очаква от ония мъже, които за нищо немарят, освен дали ще им стигне времето да припечелят допълнително три долара, преди да ливне дъждът и реката така да се покачи, че да не могат да я преминат! Най-вероятно, ако не бяха решили да превозят онзи последен товар, щяха да я качат с юргана в каруцата и първо да пресекат реката, а после да спрат и да й дадат време да си умре горе-долу по християнски, доколкото й позволят.
Освен Дарл. Най-сладкото същество, което съм виждала. На моменти губя вяра в човешката природа; налягат ме съмнения. Но Бог винаги ми връща вярата и ми разкрива щедрата Си любов към Своите чада. Не и Джуъл, неизменно най-скъпия на сърцето й, не и Джуъл. Той си гонеше екстрата от три долара! А хората одумват Дарл, бил особен, бил мързелив, само се мотаел, не бил по стока от Анс, Каш пък е сръчният дърводелец, който все захваща повече работи, отколкото може да свърши, обаче Джуъл помръдва само за пари или за да му се носи името, че и онуй разголено момиче, дето се е изстъпило с ветрилото над Ади и всеки път, когато някой се опита да каже на жената две думи, за да я поободри, тутакси отговаря вместо нея, изглежда, се опитва да попречи изобщо да я доближат.
Дарл беше. Той застана на вратата да види умиращата си майка. Просто я гледаше и аз отново усетих щедрата любов на Бога и Неговата милост. Разбрах, че с Джуъл просто е било преструвка, а истинската обич и разбирането ги е имало между нея и Дарл. Той само я гледаше, дори не пристъпи там, където тя можеше да го види и да се разстрои, понеже знаеше, че Анс ще го отпъди и той няма да я види повече. Дарл не каза нищо, само гледаше в нея.
— Какво искаш, Дарл? — изломоти Дюи Дел като в скоропоговорка, без да спира да вее ветрилото, отблъскваше на разстояние дори него.
Той не отговори. Стоеше и гледаше умиращата си майка, в прелялото му сърце нямаше място за думи.
Дюи Дел
Първия път с Лейф беряхме памук по редицата. Тате не се поти, щото ако се разболее, щяла да го хване умирачката, та и всички пишман помагачи като него. И Джуъл хич не го е грижа, той не е на нас по грижите, не сме си кръв по гриженето. А на Каш му иде да нареже на дъски дългите, горещи, тъжни, жълти дни и да ги закове връз нещо. Тате пък си мисли, че понеже съседите поначало си помагат, щото винаги е гледал те да му свършат неговата работа, ще разплете нещата. Но не вярвах, че Дарл ще се досети, точно той, който сяда да вечеряме, запилял очи някъде далеч над яденето и лампата, очи, пълни със земи, дето ги е изкопал от собствения си череп и е запълнил дупките от тях с простори отвъд земните.
Беряхме ние по браздата, гората приближаваше все повече, още повече, потайната сянка също, напреднахме с брането до потайната сянка с моя чувал и с чувала на Лейф. Защото когато чувалът ми се напълни до половина, му съобщих дали ще поискам, или няма да поискам, рекох, ако моят чувал е пълен, когато стигнем гората, няма да зависи от мен. Казах, че ако не ми е писано, чувалът няма да е пълен и ще обърна назад по съседния ред, но ако е пълен, нищо не мога да сторя. Това ще значи, че оттук нататък е писано да го правя, без да зависи от мен. Та беряхме си ние към потайната сянка и очите ни се давеха заедно, когато докосваха неговите ръце и мойте ръце, а аз не продумвах. Попитах го: „Какво правиш?“, и той отговори: „Пълня чувала ти“. Така когато стигнахме края на реда, моят чувал беше пълен и аз нищо не можах да сторя.
Затова се случи, защото не зависеше от мен. Тогава се случи, а после видях Дарл и той знаеше. Каза ми без думи, че знае, както без думи ми каза, че мама ще умре, и аз разбрах, че той знае, защото, ако ми беше казал с думи, че знае, нямаше да си помисля, че е бил там и ни е видял. Но разкри, че наистина знае, и аз се опълчих: „Нима ще кажеш на тате, нима ще го убиеш?“, без да произнасям думите, и той ми отвърна „Защо?“, без да произнася думата. Затуй мога с него да говоря със знаене и го мразя, защото той знае.