— Може тук да имат лопата — обявява тате.
— Искаш ли да пратим Джуъл — предлага Дарл, — или по-добре аз, какво ще кажеш?
— Смятам, че е най-добре да ида аз — казва тате.
Слезе от каруцата, мина по пътеката и зави зад къщата. Музиката спря и след малко пак започна.
— Като нищо ще намери — рече Дарл.
— Ъхъ — изхъмках.
Абе той сякаш знаеше, като че ли виждаше през стените и през следващите десет минути.
Само че продължи повече от десет минути. Музиката отново спря и дълго не се чу, а през това време тя и тате разговаряха зад къщата. Ние чакахме в каруцата.
— Нека те заведа при Пийбоди — примоли се Дарл.
— Не — отговорих. — Първо ще я положим в земята.
— Ако той изобщо се върне — изригна Джуъл. И се разпсува. Тръгна да слиза от каруцата. — Отивам да видя — отсече.
Тогава видяхме тате да се връща. Зададе се иззад къщата с две лопати. Сложи ги в каруцата, качи се и потеглихме. Музиката тъй и не засвири отново. Тате гледаше назад към къщата. Той май леко вдигна ръка, а аз зърнах как завесата на прозореца леко се повдигна и се мярна лицето й.
Най-странна обаче беше Дюи Дел. Това ме изненада. Винаги съм бил наясно колко го одумват хората, че бил особен, но точно по тази причина никой не му придиряше. Той сякаш беше извън всичко, като теб, и да му се ядосваш, беше все едно да се ядосваш на локвата, че те е опръскала, понеже си цопнал в нея. А и винаги съм имал едно наум, че те двамата с Дюи Дел знаят разни работи един за друг. И ако трябваше да посоча един от нас, когото тя обича повече от другите, щях да кажа, че това е Дарл. Но след като го заровихме и го покрихме, и после излязохме през портала, и завихме по малката уличка, където ни причакаха ония типове, те просто изникнаха от нищото и тръгнаха към него, а той се стъписа, именно Дюи Дел се нахвърли отгоре му, преди даже Джуъл да успее да го улови. Тогава ми светна откъде Гилеспи е разбрал как е пламнал пожарът в обора му.
Тя думичка не изговори, дори не го погледна, но когато ония приятелчета му казаха какво искат и че са дошли да го отведат, а той отскочи назад, тя се метна като дива котка отгоре му и се наложи единият от типовете да го пусне и да хване нея, за да й попречи да го дращи и дере като дива котка, докато другият момък, тате и Джуъл събориха Дарл на земята и го затиснаха, а той, проснат по гръб, се опули в мен.
— Мислех, че ще ме предупредиш — изстена. — Не съм си и помислял, че ще си затраеш.
— Дарл… — започнах.
Той отново се бореше да се изплъзне от него, от Джуъл и единия тип, другият държеше Дюи Дел, Вардаман пищеше, а Джуъл изкрещя:
— Убийте го! Убийте го кучия му син!
Лошо стана. Лошо стана тъй. Но като оплеска работата, на човек не му се разминава. Няма начин. Опитах се да му обясня, а той само каза:
— Мислех, че ще ме предупредиш. Не че аз… — И избухна в смях.
Другият тип го издърпа от Джуъл, а той седеше на земята и се заливаше от смях.
Опитах се да му обясня. Да можех поне малко да помръдна, ако не да седна. Както и да е, опитах се да му обясня, той спря да се смее и вдигна поглед към мен.
— Искаш ли да отида? — попита.
— По-добре ще е за теб — отвърнах. — Там ще си на спокойствие, няма да имаш тревоги и подобни. Дарл, за тебе ще е по-добре.
— По-добре значи. — И отново се запревива. — По-добре, викаш.
От кикотене едва изговаряше думите. Седеше на земята, а ние го гледахме как се хили ли хили. Лошо стана. Лошо стана тъй. Бог да ме убие, ама не виждах нещо смешно. Защото няма абсолютно никакво оправдание да попилееш умишлено на човека онова, което е изградил с пот на челото и където е прибрал плодовете на свойта пот.
Не съм сигурен обаче има ли право човек да казва кое е безумно и кое не. Изглежда, във всеки човек живее същество, което прекрачва отвъд разума или отвъд лудостта, и то наблюдава разумните и безумните постъпки на същия този човек със същия ужас и същото изумление.
Пийбоди
Казах им:
— Признавам, ако си заклещен натясно, можеш да се оставиш в ръцете на Бил Варнър да те закърпи като крантаво муле, но да пукна, ако мъжът, който позволи на Анс Бъндрън да го обработва със суров цимент, не трябва да има в резерв поне един крак повече от мен.
— Те само искаха малко да ме облекчат — изпъшка той.
— Да те облекчат значи! — възмутих се. — А какъв дявол е бръмкал в главата на Армстид, като им е позволил отново да те натоварят на каруцата?