Сега схванах за какво говори.
— Така — казвам. — Имате нещо в корема, което не искате да имате. — Тя ме гледа. — Желаете да имате малко повече или малко по-малко, а?
— Имам парите — повтаря. — Той каза, че с тях мога да намеря нещо в дрогерията.
— Кой ви го каза?
— Той — промълвява и ме гледа.
— Ясно, не желаете да споменавате имена — казвам. — Онзи, който е пуснал жълъдчето в корема ви? Той ли ви каза? — Тя мълчи. — И не сте омъжена, така ли?
Не виждах халка. Но като нищо ония там може и да не са чували за халки.
— Имам парите — набляга. И ми показва: десетдоларова банкнота, овързана в носна кърпичка.
— Виждам с очите си — казвам. — Той ли ви ги даде?
— Да.
— Кой от тях? — питам я. Тя ме гледа. — Кой от тях ви ги даде?
— Има само един. — Гледа ме.
— Хайде де! — казвам. Тя мълчи. Неудобството на мазето е, че има само един изход и той е отзад по вътрешните стълби. Часовникът показва един без двайсет и пет. — Такова хубаво момиче като вас — въздъхвам.
Тя ме гледа. Започва обратно да увива хартийката в носната кърпичка.
— Извинете ме за момент — казвам.
Заобикалям и излизам от другата страна на аптечния шкаф.
— Да си чувал случайно за оня тип, дето си навехнал ухото? — просъсквам. — Та после не можел да чуе и собственото си оригване.
— Изведи я оттам, преди да се е върнал дъртият — паникьосал се е Джоди.
— Ако стоиш отпред, където той ти плаща да стоиш, няма да спипа никого освен мен — казвам.
Той се запътва бавно към предната част.
— Какво й правиш бе, Скийт? — пита.
— Не мога да ти кажа. Няма да е етично. Отивай там и стой на пост.
— Кажи де, Скийт.
— Хайде, заминавай — казвам. — Нищо не й правя, изпълнявам рецепта.
— Той може да не ти направи нищо заради жената, за това, че си я вкарал отзаде, ама хване ли те, че му бърникаш из шкафа с лекарствата, такъв шут ще ти тегли в задника, че ще те изтъркаля по стълбите право в мазето.
— Моят задник е изтърпял шутове от къде-къде по-големи ненормалници — успокоявам го. — Бягай сега отпред и следи кога ще се зададе.
И се връщам. Часовникът показва един без петнайсет. Тя завързва парите в носната кърпичка.
— Ти не си докторът — произнася.
— Как да не съм! — докачам се. Тя ме гледа. — Мислиш така, защото ти изглеждам твърде млад, или съм твърде красив? — питам я. — Преди време тук си имахме цяла дружина артрозни доктори. Джеферсън се беше превърнал в нещо като старчески дом за лекари. Но бизнесът им взе да запада, хората изведнъж станаха много здрави и един хубав ден откриха, че на тукашните жени изобщо не им прилошава. И какво направиха хората — изгониха всички стари доктори и доведоха нас, младите и красивите, по вкуса на жените, да видите как тогава на жените отново започна да им прилошава, а бизнесът пак набра скорост. Тъй е из цялата страна. Не сте ли чували? Може би защото никога не сте имали нужда от лекар.
— Но сега имам нужда — заявява тя.
— И сте при правилния. Казах ви го вече.
— Имате ли нещо за това? — пита. — Парите са у мен.
— Ами — казвам, — разбира се, всеки доктор, докато овладява умението да замесва каломела[6], научава, без да иска, всякакви работи. Но за вашата неволя — не знам.
— Той ми каза, че ще намеря нещо. Ще ми дадат в дрогерията.
— А каза ли ви името? — питам я. — Най-добре се върнете да го попитате.
Тя свали очи от мен и взе да върти в ръцете си кърпичката.
— Трябва да направя нещо — казва.
— Колко наложително е да направите нещо? — питам я. Поглежда ме. — Естествено е лекарят да научава разни неща, без хората дори да подозират, че ги знае. Но се предполага, че не разнася всичко, което знае. Незаконно е.
Отпред долита гласът на Джоди:
— Скийт!
— Извинете ме за минутка — казвам й и изчезвам към него. — Видя ли го?
— Абе ти не свърши ли вече? Я ела да вардиш тука, а мен пусни да доизкарам консултацията.
— По-голям ти е шансът да снесеш яйце — казвам. Връщам се отзад. Тя ме гледа. — Вероятно схващате, че може да ме тикнат в затвора, ако извърша онова, което искате. Ще ми вземат разрешителното и после ще трябва да работя на обикновена надница. Разбирате ли?
— Имам само десет долара — отговаря ми. — Ще гледам да донеса каквото не достига другия месец, надявам се.
— Иих! — казвам. — Десет долара, значи? Вижте, затруднявам се да сложа цена на моите знания и умения. Но определено не са за едни нищожни десет долара.
Тя ме гледа. Не трепва.
— Какво искате тогава?
Часовникът се плъзна на един без четири. И реших, че е време да я изведа оттам.