— Не са мои, казвам ти. Ако бяха, Бог ми е свидетел, щях да ти ги дам.
— Откъде взе десетте долара?
— Тате, татенце.
— Не искаш да ми кажеш. Да не си ги спечелила по толкова срамен начин, че нямаш очи да ми кажеш?
— Не са мои, казвам ти. Защо не разбираш, не са мои!
— Като че ли няма да ти ги върна. Ама знае да нарича собствения си баща крадец.
— Не мога, обяснявам ти. Парите не са мои. Кълна се в Бог, иначе можеше да ги вземеш.
— Аз пък не ги искам. Да досвиди на родната ми дъщеря, която седемнайсет години ми е яла хляба, да ми даде десет долара назаем!
— Не са мои, не мога.
— Добре, чии са?
— Дадоха ми ги. Да купя нещо с тях.
— Какво да купиш с тях?
— Тате, татенце.
— Искам ти само заем. Боже, колко мразя родните ми деца да ме съдят! Аз им давам от сърце всичко мое. Давам им го с радост и най-безкористно. А сега те ми отказват. Ех, Ади. Голям късмет извади, като умря, Ади.
— Тате, татенце.
— Бог знае, че е така.
Взе парите и излезе.
Каш
Когато спряхме там да вземем назаем лопатите, чухме в къщата да свири графофон, а когато приключихме с лопатите, тате рече:
— Мисля, че трябва да ги върна.
И се върнахме при къщата.
— По-добре да заведем Каш при Пийбоди — каза Джуъл.
— Ще стане за минутка — рече тате и слезе от каруцата. Музиката вече не свиреше.
— Прати Вардаман да ги занесе — предложи Джуъл. — Ще го направи два пъти по-бързо. Или, я дай на мен…
— Смятам аз да ги занеса — прекъсна го тате. — Бездруго аз ги заех.
И тъй, ние останахме в каруцата, но музиката вече не свиреше. Мен ако питат, добре че си нямаме такова нещо. Сигурно никога нямаше да свърша каквато и да било работа, защото щях да слушам. Не знам дали най-сладкото нещо на света, което човек може да получи, не е малко музика. Струва ми се, че когато се прибираш вечер уморен, нищо не може да те отмори по-хубаво от това да ти посвири малко музика, докато си почиваш. Виждал съм едни, дето се затварят като чанта, с дръжка и всичко, та можеш да ги носиш със себе си където си поискаш.
— Той какво прави според теб? — пита Джуъл. — Досега аз щях десет пъти да съм занесъл и предал лопатите.
— Закъде да бърза — казах. — Забрави ли, че не е пъргав като теб?
— А защо не ме пусна аз да ги върна? Нали трябва да те водим да ти сложат шини на крака, че утре да си тръгнем към къщи.
— Имаме много време — казах. — Чудя се, колко ли струват тия апарати на изплащане?
— Какво изплащане бе? — рече Джуъл. — Имаш ли с какво да го купиш?
— Знае ли човек — викам. — Можех да купя оня от Сърат за пет долара, убеден съм.
В този момент тате се върна и отидохме у Пийбоди. Докато ние чакахме там, тате каза, че ще отскочи до бръснарницата да се обръсне. Вечерта, рече, че имал да уреди някаква работа и докато ни обясняваше, някак избягваше погледите ни, косата му беше навлажнена, гладко сресана и лъхаше на силен сладникав парфюм, но си казах, нека; лично аз нямах нищо против да послушам още малко оная музика.
На другата сутрин той отново изчезна, после се върна и поръча да запрягаме и да се стягаме за тръгване, той щял да ни пресрещне и когато те излязоха, рече:
— Вероятно не са ти останали пари.
— Пийбоди ми даде точно колкото да платя хотела — отговорих. — Друго не ни трябва, нали?
— Не — промърмори тате, — не. Друго не ни трябва.
Стоеше там и не ме поглеждаше.
— Ако става дума за нещо крайно необходимо, смятам, че може би Пийбоди… — започнах уклончиво.
— Не — отказа той, — няма друго. Чакайте ме на ъгъла.
Тъй че Джуъл докара мулетата и ме вдигнаха, нагласиха ме на сламеника в каруцата, пресякохме площада до ъгъла, който ни заръча тате, зачакахме в каруцата с Дюи Дел и Вардаман, които ядяха банани, и тогава ги видяхме да се задават по улицата. Тате приближаваше с онова едновременно дръзко и гузно изражение, което добиваше, когато я свършеше някаква и знаеше, че на мама няма да й хареса, и стискаше в ръка пътна чанта, а Джуъл възкликна:
— Я го па тоя!
Тогава схванахме, че не чантата го правеше различен, а лицето и Джуъл изтърси:
— Сложил си е зъби.
Така беше. И затова изглеждаше с цял фут по-висок, вирнал високо глава, гузен и горд, и в този момент я съзряхме зад него, и тя с чанта — съща патица, наконтена от глава до пети, с едни такива изпъкнали, непреклонни очи, сякаш ще запуши устата на всеки насреща й. Ние седим и ги гледаме, Дюи Дел и Вардаман, зяпнали, държат в ръка по един недояден банан, а тя излиза иззад тате и ни гледа най-нагло. Тогава забелязвам, че чантата, която носи, всъщност е един малък графофон. Наистина, спретнат, прибран и красив като картинка, и всеки път, когато пощата ни доставеше нова плоча по поръчка и ние седнехме в зимите у дома да я слушаме, аз щях да си мисля колко жалко, че Дарл не е с нас да се порадва и той. Но за него е по-добре така. Този свят не е неговият свят; този живот не е неговият живот.