Да го опънат там, където всяко притаено зло може да го намери и да почука на вратата ми, че на туй отгоре и с данък да ме натоварят. Как само ме накараха да платя, задето Каш си нави на пръста да става дърводелец, той, ако пътят не стигаше дотука, нищо нямаше да си навие; к’во да кажа за падането от покрива на черквата и шестте месеца, дето ръка не можеше да вдигне, а ние с Ади робски да му слугуваме, при тия купища за рязане тука, щом толкоз му е припряло да блъска триона.
Ами Дарл. Как ме предумаха да се откажа от него, проклети да са. Аз не се плаша от работа; винаги съм смогвал да нахраня себе си и своите, да имаме покрив над главата: но те искат да ме лишат от две работни ръце просто щото той си бил гледал само неговото и щото очите му вечно били пълни с някакви земи. Виках им, в началото той си беше наред с всичките земи в очите му, понеже тогава земите лежаха по лъча нагоре-надолу; и чак когато пътят стигна дотука и завъртя земите по дължина, а те продължиха да му пълнят очите, другите ме заплашиха да го предам и се опитаха да ми вземат със закона две работни ръце.
И на туй отгоре ме карат да си платя за това. Тя си беше здрава-права, че няма накъде повече, само да не беше тоя път. Просто легна да си почине на собственото си легло и от никого нищо не поиска.
— Болна ли си, Ади! — попитах я.
— Не съм болна — отговори ми.
— Легни да си починеш — казах. — Знам, че не си болна. Малко си уморена. Полегни и си почини.
— Не съм болна — рече. — Ей сега ще стана.
— Полежи спокойно и почивай — настоях. — Просто си уморена. Утре ще станеш.
И тя си полегна здрава-права, че няма накъде повече, само ако не беше тоя път.
— Не съм пращал да те викат — казах. — Кълна се, не съм те викал.
— Знам — каза Пийбоди. — Наясно съм. Къде е тя?
— Лежи — рекох. — Само е малко уморена, но тя ще…
— Излез, Анс — нареди той. — Иди да поседнеш навън.
А сега трябва да плащам за това, аз, който нямам кьорав зъб в устата си, аз, който се надявах да заделя някоя сносна сума, за да си оправя зъбите и да ям като човек каквото Бог даде, че тя до вчера беше напълно здрава и права като всички жени в нашия край. Да плащам, защото съм опрял до тия три долара. Да плащам, защото момчетата трябва да се запилеят някъде и да ги изкарат. И сега, същи ясновидец, да гледам как дъждът се спуска между нас, как ни разделя и се примъква по тоя път като злосторник, сякаш на цялата жива земя няма друга къща, над която да се извали.
Чувал съм мъже да проклинат късмета си, с право, понеже бяха грешници. Но не казвам, че над мен тежи проклятие, защото не съм сторил зло, за което да ме проклинат. Не съм набожен, мисля. Но в сърцето ми е мир, знам го. Вършил съм едно-друго, ни по-добро, ни по-лошо от онези, дето твърдят обратното, и знам, Отецът ще се погрижи за мен като за паднало врабче[1]. Но е много сурово един човек в неволя да бъде тъй наказан от някакъв си път.
Иззад ъгъла на къщата се появява Вардаман в кръв до коленете като клано прасе, вероятно е насякъл отзад с брадва рибата или я е скрил и ще лъже, че са я изяли кучетата. Какво да правя, нямам основание да очаквам от него повече, отколкото от големите му братя. Приближава се, оглежда къщата, мълчи и сяда на стъпалата.
— Уф, капнах — изпъшква.
— Върви да си измиеш ръцете — казвам.
Никоя жена няма да се раздаде повече от Ади, за да ги държи в правия път, големите и малкия: това й го признавам.
— Беше фрашкана с черва и кръв като прасе — съобщава той.
Туй време ми изцежда силите и нямам воля за нищо.
— Тате — пита той, — мама по-зле ли е?
— Върви да си измиеш ръцете — казвам. Но просто нямам воля за нищо.
Дарл
Тази седмица той ходи до града: подстригал се е високо, тъй че по тила му между косата и загорелия врат се източва бяла линия като сглобка от бяла кост. Не се обърна нито веднъж.
— Джуъл — започвам. Пътят бяга назад през тунела между двата скокливи чифта уши на мулетата и изчезва под каруцата, сякаш шосето е лента, а предната ос е масур. — Джуъл, знаеш ли, че тя ще умре?
За да бъде направен човек, са необходими двама души, но за да умре — един. Такъв ще е краят на света.
Казах на Дюи Дел:
— Ти искаш тя да умре, за да отидеш в града, прав ли съм? — Тя не отваря уста да произнесе онова, което и двамата знаем. — А причината да мълчиш е, че изговориш ли го, дори само пред себе си, ще проумееш, че е истина: прав ли съм? Ама ти и сега знаеш, че е истина. Почти мога да ти кажа и в кой ден ти светна истината. Защо отказваш да го признаеш поне на себе си? — Тя няма да го изрече. Само повтаря едно и също: Ще кажеш ли на тате? Нима ще го убиеш? — Не можеш да повярваш, че е истина, защото не можеш да повярваш, че Дюи Дел, Дюи Дел Бъндрън може да има такъв лош късмет: прав ли съм?
1
Джоузеф Блотнър, един от най-авторитетните тълкуватели на езика и стила на Фокнър, с когото е имал и лично приятелство, тук препраща към Евангелие от Матея, 10:29 — „Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец“. Изд. на Светия Синод на Българската православна църква, 1990 г. — Б.пр.