— Е — помислих си, — това е стръвта. — Изчаках да видя как ще изглежда въдицата, като заяви, че от моя страна няма никакъв проблем, и попитах каква е поръчката.
— Не е свързано с мен, Тарлбург — отвърна той. — Става дума за онова приятелче Хартенщайн, тукашния полицейски капитан. Има нещо за свършване в Министерството на полицията и си помислих за теб, защото съм чувал за роднинските ти връзки с барон фон Круц. Роднини сте, нали? — попита той, сякаш не знаеше абсолютно всичко за роднинските връзки на всички свои офицери.
— Точно така, полковник, баронът е мой вуйчо — казах. — Какво иска Хартенщайн?
— Ами има един затворник, който трябва да бъде закаран в Берлин и предаден в Министерството. От теб се иска само да го качиш на каретата, да внимаваш да не избяга по пътя и да получиш разписка за него и за някакви документи. Това е много важен затворник; не мисля, че Хартейнщайн има доверие на някой друг да свърши тази работа. Затворникът твърди, че е британски дипломат, и доколкото е осведомен Хартенщайн, може би наистина е такъв. Освен това е луд.
— Луд? — повторих аз.
— Да, точно така. Поне така ми каза Хартенщайн. Поисках да разбера що за луд — има различни видове лудост и за всяка от тях трябва да се предприемат различни мерки, — но всичко, което пожела да ми каже Хартенщайн, беше, че имал нереалистични възгледи за положението на нещата в Европа.
— Ха! Че кой дипломат няма нереалистични възгледи? — възкликнах аз.
Старчето Кайтел се изхили с нещо между кучешки лай и грачене на гарван.
— Да, точно така! Заради нереалистичните възгледи на дипломатите умират войниците — каза той. — Казах го и на Хартенщайн, но той не сподели нищо повече. Дори сякаш съжаляваше, че ми е казал и толкова. Приличаше на човек, който е видял особено ужасен призрак. — Известно време старчето пафкаше прочутата си лула, изпускайки дим през мустаците си. — Руди, този път Хартенщайн е извадил горещ картоф от пепелта и иска да го прехвърли на твоя вуйчо, преди да си е изгорил пръстите. Мисля, че това е една от причините да ме накара да уредя охрана за неговия англичанин. Виж сега: трябва да откараш в Берлин този нереалистичен дипломат или недипломатичен умопобъркан, или какъвто е там, да го вземат мътните. И разбери следното. — Той насочи лулата си към мен, сякаш държеше пистолет. — Наредено ти е да го откараш там и да го предадеш в Министерството на полицията. Не е казано нищо по въпроса дали да го предадеш жив или мъртъв, или наполовина жив и наполовина мъртъв. Не знам нищо по този въпрос и не искам да знам; щом Хартенщайн иска от нас да бъдем затворническа охрана, трябва да е доволен от начина, по който охраняваме, нали така!
Та, за да съкратя разказа си, огледах каретата, която ми бе предоставил Хартенщайн, и реших да вържа лявата врата с вериги от външната страна, за да не може да се отваря отвътре. Реших да поставя моя затворник от лявата си страна, така че единствената му възможност да излезе да е покрай мен. Реших да не нося оръжия, които би могъл да ми измъкне, затова свалих сабята си и я заключих в сандъка под седалката заедно с куриерската чанта с документите на англичанина. Беше достатъчно студено, за да ми е добре с шинела, затова го облякох, а в десния страничен джоб, който затворникът не би могъл да достигне, пъхнах малка оловна палка, а така също и два джобни пистолета. Хартенщайн искаше да ми даде часови и кочияш, но казах, че ще си взема прислужник, който ще действа като часови. Прислужникът, разбира се, беше моят ординарец Йохан; дадох му да носи моята ловна двуцевка, заредена до откат със сачми за глиган в едната цев и куршум от една унция в другата.
Въоръжих се и с голяма бутилка коняк. Помислих си, че ако по-често стрелям по затворника с нея, няма да ми създава неприятности.
Както и стана, тъй че всичките ми предпазни мерки — с изключение на коняка — се оказаха излишни. Мъжът изобщо не ми приличаше на луд. Беше доста солиден господин над средна възраст с червендалесто и интелигентно лице. Единственото необичайно нещо бе шапката му, някаква чудновата измишльотина, която приличаше на гърне. Настаних го в каретата и му предложих глътка от бутилката си, след което отпих два пъти по-малка глътка. Той млясна с устни и каза:
— Ето това е истинско бренди; каквото и да си мислим за отвратителната им политика, не можем да критикуваме французите за спиртните им напитки. — След което добави: — Доволен съм, че ме изпращат под опеката на военен вместо на някой противен жандарм. Кажете ми истината, лейтенант, арестуван ли съм за нещо?
— Че как — отвърнах аз, — капитан Хартенщайн би трябвало да ви е информирал по този въпрос. Онова, което знам, е, че ми е наредено да ви закарам в Министерството на полицията в Берлин и да не ви разреша да избягате по пътя. Тези заповеди твърдо съм решен да изпълня. И се надявам, че не възнамерявате да ми попречите.