Рут Дрюар — Докато Париж спеше
На Джереми, Йоаким и Димитри, които ме вдъхновиха да напиша тази книга, и в памет на баба ми Даяна Уайт.
Да пожертваме един ден, за да спечелим може би целия живот.
Първа част
Първа глава
Жан-Люк
Санта Крус, 24 юни 1953 година
Жан-Люк вдига бръснача към бузата си и поглежда към отражението си в огледалото в банята. За миг не е в състояние да се познае. Ръката му застива във въздуха и той се взира в очите си, чудейки се какво е това. Започнал е да прилича на американец. Здрав загар, бели зъби и още нещо, което не е в състояние да определи. Дали е увереният начин, по който е вдигнал брадичката си? Или усмивката му? Каквото и да е то, му става приятно. Всичко, което е американско, е хубаво.
Връща се обратно в спалнята с увита около кръста си кърпа. Една черна сянка навън улавя погледа му. Вижда през прозореца крайслера, който се движи бавно по улицата и след малко спира зад дъба пред дома му. Странно. Кой би могъл да ги търси в седем часа сутринта? Взира се озадачено в колата, а после маслената миризма на топли crêpes2, която се носи по стълбището, го вика да слезе на закуска.
Влиза в кухнята, целува Шарлот по бузата и разрошва косата на сина си. Поглежда през прозореца и вижда, че колата все още е там. Наблюдава високия слаб мъж, който слиза от шофьорската седалка, разкършва врата си и се оглежда. Като пеликан, мисли си Жан-Люк. От съседната седалка слиза набит мъж. Двамата тръгват към къщата.
Звънецът прорязва като нож сутрешната тишина. Шарлот вдига поглед.
— Аз ще отворя — изрича Жан-Люк и тръгва към входната врата. Сваля веригата и отваря вратата.
— Господин Боу-чампс? — пита го Пеликана, без да се усмихва.
Жан-Люк се взира в тъмносиния костюм, бялата риза и едноцветната му вратовръзка и среща арогантния му поглед. Обикновено не обръща внимание на неправилното произношение на името си, но тази сутрин усеща, че гордостта му е наранена. Може би защото мъжът е застанал на прага на къщата му.
— Бошан — поправя го той. — Името е френско.
— Знам, че името е френско, но се намираме в Америка. — Пеликана присвива леко очи и препречва вратата с обутия си в лъскава черна обувка крак. Наднича над рамото на Жан-Люк и вратът му изпуква, докато завърта глава на една страна и я наклонява, поглеждайки към навеса, под който се намира новата им кола „Наш 600“. Едното крайче на горната му устна се повдига нагоре. — Аз съм господин Джаксън, а това е господин Брадли. Господин Боу-чампс, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.
— За какво? — пита учудено Жан-Люк. Гласът му прозвучава фалшиво в ушите му — по-висок е с една октава.
До вратата долитат придружаващите сервирането на закуската приглушени звуци. Шарлот подрежда чиниите върху масата, а синът му се смее тихо. Познатите шумове отекват около Жан-Люк, подобно на далечен сън. Той затваря очи и се опитва да се хване за изчезващите ръбове. Крясъкът на чайка го връща в настоящето. Сърцето му се удря в ребрата му, подобно на хваната в капан птица.
Брадли, набитият мъж, се навежда напред и снишава глас.
— Бяхте ли откаран в Окръжната болница преди шест седмици, след като сте претърпели автомобилна катастрофа? — Той изпъва врат, сякаш се надява да събере информация за живота в къщата.
— Да — отвръща Жан-Люк и сърцето му започва да бие още по-силно. — Блъсна ме една кола, която завиваше с много висока скорост. — Той замълчава за миг, за да си поеме въздух. — Загубих съзнание.
Уайсман, името на лекаря, изплува в ума му. Докато Жан-Люк идваше на себе си и все още беше замаян, той му задаваше въпроси. „Откога сте в Америка? — попита го. — Къде сте получили тази рана на лицето? Така ли сте роден — само с два пръста на лявата ръка?“
Брадли се прокашля.
— Господин Боу-чампс, бихме искали да ни придружите до полицейския участък.
— Защо? — Гласът Жан-Люк излиза като грачене от гърлото му.
Мъжете са застанали като преграда пред него с ръце зад гърба и издадени напред гърди.
— Според нас е по-добре да обсъдим този въпрос в участъка, вместо на прага на къщата ви пред съседите ви.
Завоалираната заплаха затяга още повече възела в стомаха на Жан-Люк.
— Какво съм направил?
Брадли свива устни.
— Това е просто предварителен разпит. Бихме извикали на помощ полицията, но на този ранен етап предпочитаме… предпочитаме да изясним фактите. Сигурен съм, че разбирате за какво става въпрос.