Вечер се чувстваше прекалено уморен, за да ходи в кафенето срещу лагера, дори и да имаше желание за това. Но той нямаше желание. Кой би имал желание да общува с Boches? Оставаше в стаята си и четеше на светлината на малката настолна лампа. Другите мъже също прекарваха сами повечето от вечерите. Понякога обаче им липсваха контактите с хора и те се събираха в една от стаите. Разговорът неизбежно се насочваше към положението на гарата.
— Защо никога не виждаме влаковете? — Марсел дръпна от угарката си.
— Защото тръгват преди изгрев-слънце. — Жан-Люк огледа обзаведената скромно стая. Голите сиви стени се взираха в него. Очите на мъжете бяха вперени в циментовия под. Нежеланието им да се включат в разговора беше разбираемо. Тук всеки би могъл да бъде collabo, чиято задача е да шпионира останалите.
— Да, знам, но защо тръгват толкова рано? — Марсел най-накрая се отказа от цигарата. Угарката се изплъзна от пръстите му и падна на студения под.
— За да не ги виждаме. — Жан-Люк извади от смачкания пакет „Житан“ една цигара и я подаде на Марсел. Стана му жал за него, заради това че се опитваше да проумее нещата, които се случваха под носа му. — Депортират пленниците — продължи той. — Стотици, вероятно хиляди пленници.
— Merci. — Марсел взе бързо цигарата от ръката му и му кимна в знак на благодарност.
Жан-Люк усещаше върху себе си погледите на мъжете, които го пронизваха. Никой не раздаваше цигари, които бяха безценни, без да очаква нищо в замяна. Жан-Люк не пушеше, но винаги носеше пакет цигари за подобни случаи. Това намаляваше напрежението. Той предложи цигари и на останалите мъже.
— Но защо го пазят в тайна? — обади се отново Марсел, взирайки се в цигарата, сякаш не можеше да повярва на късмета си. — Всички знаем какво правят.
Жан-Люк огледа лицата на мъжете. Всички бяха толкова спокойни. Толкова доверчиви. Толкова мълчаливи. Пое си дълбоко въздух и реши да рискува.
— Според вас защо не искат да виждаме какво правят?
Тишината в стаята стана още по-тягостна. Тя го потискаше и го караше да се чувства безсилен. Направи една крачка към Марсел, сложи ръка на рамото му и се наведе напред, докато устата му докосна ухото на Марсел.
— Защото може да започнем да задаваме въпроси. Ако наистина знаехме какво правят, щяхме да полудеем.
— Щяхме да полудеем? — изкрещя Фредерик. — Putain!13 Ние вече сме луди. Те превзеха проклетата ни страна! Всъщност „луд“ не е точната дума.
Очите на Фредерик се стрелкаха из стаята — местеха се от човек на човек, но никой не смееше да срещне погледа му. Мъжете пристъпваха от крак на крак. Някой се закашля. Издишаният от цигарите дим се стелеше в средата на стаята. Тишината отново стана потискаща.
— Наистина ли сме луди? — Жан-Люк говореше бавно и тихо. — Наистина ли сме напълно луди? И какво сме направили, за да го покажем? — Той замълча, давайки си сметка, че разговорът става опасен, но не беше в състояние да спре. — Работим за тях, за бога! — Замълча отново, след като видя, че Филип беше отстъпил назад към стената, а погледът му беше празен.
— Вината не е наша — изрече тихо Жак, който беше застанал в единия от ъглите на стаята. — Не разполагахме с добра армия, която би могла да се бие с тях. А сега изобщо нямаме армия.
— Е, имаме Дьо Гол в Лондон. — Тонът на Фредерик беше ироничен.
— Каква е ползата от това? — Жак пристъпи напред.
— Но къде ги карат? — Марсел огледа стаята.
Мъжете сведоха очи към пода.
— Далече. — Гласът на Жан-Люк стана загадъчен, сякаш разказваше за нещо илюзорно. — Далече от цивилизацията.
— Точно така! — От устата на Фредерик хвърчеше слюнка. — На границата сменят френския машинист с Boche. Не искат да разберем къде ги карат. Не искат да разберем, защото… — Той се колебаеше.
— Защото какво? — Марсел погледна към него.
— Не знам. — Фредерик извърна поглед.
— А ти какво мислиш? — Очите на Марсел се стрелнаха към Жан-Люк.
— Уморен съм. Ще си лягам. — Жан-Люк искаше да сложи край на разговора, преди някой да е изрекъл на глас това, което всички си мислеха. Можеха да ги арестуват заради тези думи.