— Но вагоните са конски, за бога! — продължи Фредерик. — Намираме на перона лични вещи след отпътуването на влака. Според мен Boches ги карат да си мислят, че могат да вземат със себе някои неща, които ще им помогнат да се устроят на новото място. После обаче…
Настъпи тягостно мълчание, докато мъжете си представяха съдбата, която очакваше пленниците.
— Putain! Те ги убиват. — Фредерик удари с длан по стената. — Знам, че става така.
Жан-Люк погледна към Филип, чието лице все още беше безизразно, а после се обърна към Фредерик, давайки си сметка, че е време разговорът да бъде прекратен. Като говореха по този начин, те се излагаха на опасност.
— Не знаем дали става така. Не знаем нищо със сигурност.
Шеста глава
Жан-Люк
Париж, 25 март 1944 година
В събота той можеше да се махне от лагера. В края на деня вземаше от Бурже влака за Париж. Обичаше да слиза от метрото на спирка „Бланш“ и да поглежда към Мулен Руж, преди да тръгне по Рю Льопик, където живееше заедно с майка си.
Тази вечер обаче не беше в състояние да понесе отсъствието на баща си от апартамента. Влезе в кафенето на ъгъла, за да изпие един пастис.
— Salut, Жан-Люк. — Тиери му наля една чаша от силната напитка и сложи каничка с вода до чашата. Жан-Люк добави малко вода към пастиса, наблюдавайки как течността помътнява и се оцветява в жълто. Тиери се облегна с лакти на бара, обви с длани врата си и завъртя глава — вратът му явно беше схванат. — Quoi de neuf?14
— Дали има нещо ново? — Жан-Люк сбърчи вежди. — Не знам.
Тиери се наведе към него.
— Някакви вести от баща ти?
— От два месеца не сме чули нищо за него. — Жан-Люк замълча. — Писа ни да му изпратим топли чорапи и храна. Каза, че е добре и че просто е отслабнал и е остарял.
— Ужасна работа — да отвеждат по този начин мъжете. Аз извадих късмет, защото съм прекалено стар, а ти… ти извади късмет, защото се нуждаеха от работници за железниците. И какво се очаква от нас? Не останаха хора, които да обработват земята.
— Знам, знам. — Жан-Люк беше водил този разговор стотици пъти.
— Служба за задължителна трудова повинност, как ли пък не. Това е принудителен труд за Boches.
— Да, така е. Но поне знаем, че е в Германия. — Жан-Люк отпи от чашата си.
Той беше направил всичко възможно, за да замести баща си, но малкият апартамент, който обитаваше с майка си, изглеждаше наполовина празен, сякаш на мястото на баща му беше зейнала дупка, от която в стаите нахлуваше остър вятър. Всяка неделя ходеше с майка си в „Сакре Кьор“ и двамата палеха свещ за него. Обичаше да си представя как пламъчето дава кураж на баща му, където и да беше той. Често си мислеше за него и това го караше да изпада в мрачно настроение. Баща му беше толкова силен и толкова независим. Мисълта, че е принуден да се подчинява на Boches и да търпи грубостите им, изпълваше сърцето му с печал. Той не заслужаваше това.
Тиери сниши глас.
— Не се притеснявай. Той ще се върне. Чу ли за американците?
— Какво?
Тиери се наведе още повече към Жан-Люк и започна да шепне, макар че кафенето беше празно.
— Щели да дебаркират във Франция. Подготвяли войските си и щели да дойдат тук и да изгонят нацистите.
Жан-Люк се вторачи в Тиери, чудейки се откъде е чул за това.
— Е, да се надяваме, че е вярно — изрече и пресуши чашата.
— Още едно питие? — Тиери вече беше свалил капачката на бутилката. — Тогава всички семейства, които бяха депортирани, ще се върнат. Както и баща ти.
— Дано да стане така. — Жан-Люк разклати чашата си.
— Може би семейство Коен ще се върнат скоро. Александър, детето им, е голям пакостник. Искам да го видя отново.
В този момент в кафенето влязоха двама Boches и Жан-Люк си тръгна, макар че чашата му беше наполовина пълна. Изведнъж се почувства самотен. Бившата му приятелка му липсваше много. Срещаха се в продължение на близо една година и той възнамеряваше да ѝ предложи да се омъжи за него. Харесваше му начинът, по който тя искаше да се наслаждава на живота, независимо от войната. Обичаше да танцува и винаги знаеше кога е следващият bal clandestin15 Той също харесваше тайните танци — възприемаше ги като малка победа над Boches. След като баща му замина, тя му каза, че не трябва да се тревожи, тъй като в Германия се нуждаеха от работници и щяха да се грижат добре за него. Жан-Люк попиваше думите ѝ и им вярваше, но времето минаваше и той започна да се съмнява в тях. Започна да се съмнява дали някога ще види отново баща си. Постепенно се отчая и се затвори в себе си. Как би могъл да се забавлява, след като знаеше, че баща му мръзне и гладува в онази чужда страна?