Той говори английски!
Господин Льоплан си сваля очилата, за да може да ме вижда по-добре.
— Самюел, знаем, че ти е тежко, но мястото ти е тук. Това е истинската ти родина. — Той отново си слага очилата. — И ще направим всичко възможно, за да ти помогнем да свикнеш с новия си живот. Няма да бъде лесно, особено в началото, но след като започнеш да общуваш с деца, нещата ще започнат… да се подреждат.
Не съм в състояние да се въздържа и се почесвам по крака през крачола на панталона. Господин Льоплан изглежда любезен и английският му е много добър, но виждам, че е на тяхна страна. Той не е на моя страна. Никой не е на моя страна. При тази мисъл гърлото ми се стяга. Примигвам, за да попреча на сълзите да потекат от очите ми. Няма да плача. В никакъв случай.
— Искам да ти кажа нещо за историята на училището — изрича господин Льоплан. — То е свързано с твоята история, но краят на твоята история е по-добър.
„Това е глупава история!“ иска ми се да изкрещя. Но не изкрещявам, а продължавам да се чеша по крака.
— Сутринта на 16 юли 1942 година, две години преди да се родиш, почти всички деца от училището бяха арестувани. През септември бяха останали само четири деца. Можеш ли да си представиш? Да бъдат арестувани деца? И знаеш ли какво беше престъплението им?
Мисля, че знам отговора на въпроса му, но не казвам нищо.
Той поглежда към мен и чака.
— На погрешното място ли са били родени? — измърморвам.
— Да, би могло да се каже така. Те бяха евреи по времето, когато беше престъпление да си евреин.
Все още не съм сигурен точно какво означава да си евреин — мисля, че е свързано с религията. Знам, че Хитлер е мразел евреите. Искал е да убие всички евреи, дори бебетата.
— Според нацистите да бъдеш евреин, беше престъпление.
— Баща ми не е бил нацист! Вие дори не го познавате.
— Знам, че баща ти не е бил нацист, Самюел. Не съм казал това. — Господин Льоплан заобикаля бюрото, приближава се до мен и слага ръка на рамото ми. — Баща ти, Жан-Люк, е постъпил много смело. Спасил те е от нацистите. Не говоря за него. Френските жандармеристи арестуваха децата и ги предаваха на нацистите. Според мен много хора вършеха неща против волята си. Ето какво прави войната с хората.
— Обичам баща си. Той е най-добрият баща на света. — Преглъщам буцата в гърлото си.
— Имаш право да го обичаш, Самюел. Никой не те кара да престанеш да го обичаш. Но родната ти майка също е постъпила много смело — направила е нещо, за което повечето майки не биха намерили сили. Макар че си бил само на един месец, тя се е отказала от теб, защото е знаела, че това е бил единственият ти шанс да останеш жив. През всичките тези години е тъгувала за теб и сега иска да те върне обратно при себе си. В състояние ли си да го разбереш?
Свивам рамене. Не искам да мисля за нея.
Господин Льоплан се взира в мен и чака да кажа нещо.
— Аз не съм нейна собственост — прошепвам.
— Не, разбира се. Никой не е нечия собственост, но мястото на децата е при родителите им.
— Моите родители са в Америка.
— Смятал си, че родителите ти са в Америка, но вече знаеш, че те са тук, във Франция.
— Не! Истинската ми майка и истинският ми баща са в Америка.
— Един ден, когато си достатъчно голям, ще можеш да им отидеш сам на гости, но сега трябва да дадеш шанс на новия си живот. Ще усвоиш френския език, ще научиш историята си и ще се запознаеш с друга култура.
— Не искам да направя тези неща и ми е неприятно, че съм тук.
Господин Льоплан се чеше по главата и гледа към мен, сякаш се опитва да измисли нещо. Може би разсъждава върху проблема ми. Имам чувството, че ще прояви по-голямо разбиране от следователите, които разговаряха с мен. Всъщност те не разбраха, че не съм французин, а американец.
— Днес повече няма да обсъждаме миналото. — Той си поглежда часовника. — Нека да помислим за бъдещето. За да бъде бъдещето по-добро, трябва да образоваме младите хора, нали? Ще поговорим за това.
Господин Льоплан е като всички останали. Той няма да ми помогне. Избърсвам лицето си и си казвам, че ще се върна у дома, в Америка. Заклевам се, че някой ден ще го направя.
— Хайде да отидем да те представя на съучениците ти — изрича той.
Когато влизаме в класната стая, виждам, че учениците седят по двама на чин. Всички се изправят на крака.
— Bonjour, господин Льоплан — изричат в един глас и сядат отново.
Учителката е с дълга тъмна къдрава коса и загоряла кожа. Тя ми се усмихва с топлите си кафяви очи и ми напомня на мама. Слага ръка на рамото ми и двамата заставаме пред класа. Не съм сигурен точно какво казва, докато ме представя, но чувам Les États-Unis, което означава Америка. Децата ме гледат изпитателно. Те не се усмихват и аз също не се усмихвам.