Виждам, че тя поглежда към пода, и съм сигурен, че е забелязала какво съм направил. Надявам се, че ще ми се разкрещи. Не знам защо, но искам да я ядосам.
— Enlève tes chaussures81, Сам.
Мнимата майка кляка и развързва връзките на обувките ми. Взирам се в тила ѝ и се чудя на каква възраст мисли, че съм. На четири години може би?
Позволявам ѝ да ми събуе обувките. Тя се преструва, че не е забелязала лепкавия сапун по тях. После поглежда към мен и аз виждам, че в зелените ѝ очи блестят сълзи. Примигва и се опитва да се усмихне, но аз знам, че всъщност ѝ се иска да заплаче. Това ме кара да се чувствам зле. Много зле. Без да кажа нищо, влизам след нея в кухнята. Наблюдавам я, докато реже на филии това, което е останало от хляба, и подрежда филиите в панерчето. После слага на масата една купа с настъргани моркови.
— Assis-toi.
Правя това, което ми е казано. Мнимата майка се настанява на съседния стол и двамата ядем от хляба и морковите. Обирам чинията си с хляба, вземайки пример от нея. Вече не искам да бъда непослушен. После тя слага месо и картофи в празните чинии. За десерт има ябълков пай. Ябълките са нарязани на тънки равни парчета.
— Viens — изрича тя, след като приключваме с обяда.
Влизам след нея във всекидневната — в най-неприятната стая в апартамента със златистото канапе за двама по средата и дървените столове от двете му страни. Няма телевизор, а само един пълен с книги шкаф със стъклени врати.
Мнимата майка изважда една книга от шкафа, сяда на канапето и потупва с ръка мястото до себе си.
Сядам, но само защото ми дожалява за нея. Не толкова много обаче, защото ако искаше, тя можеше да ми позволи да се върна в Америка. Тя разтваря книгата и започва да чете на глас. Не разбирам нито една дума и започвам да си представям как ще дам на Зак да пусне писмото, което ще напиша на мама.
Шейсет и девета глава
Сара
Париж, 14 септември 1953 година
Как е възможно едно деветгодишно дете да заспи в един часа следобед? Сара наблюдава как клепачите на Сам натежават, докато му чете. Трябва да го събуди, за да го върне обратно в училището.
Това се дължи на факта, че той не спи добре нощем. Сара го чува, че плаче и понякога крещи насън, изричайки гневно думи, които тя не разбира. През деня често е унил — намира го заспал по обяд, свит в леглото му. Друг път е пасивноагресивен, съставяйки планове как да ги дразни. Всички думи, които не е в състояние да изрече, избиват по разранената, сълзяща кожа на краката му.
Колко дълго би могла да го остави да продължава по този начин? Давид ѝ казва, че трябва да бъдат силни, но тя смята, че са жестоки.
Докато вървят към училището, Сам си влачи краката на няколко крачки след нея и тя не може да се сдържи да не проклина Шарлот Бошан. Защо, по дяволите, не е говорела на френски на клетото дете? Защо го е лишила от майчиния му език? Сара няма обяснение за това. Шарлот вероятно е безпринципна жена, която с радост е избягала от Франция и е забравила историята си, дори близките си.
— Здравей, Сам! — Едно момче с гъста къдрава коса тича към тях, усмихнато до уши.
— Здравей, Зак!
Сара се обръща и поглежда към сина си, изненадана от интонацията му. Той изглежда щастлив като всяко дете.
Зак спира и целува Сара по двете бузи. Тя му се усмихва. Какво приятно и вежливо момче.
— J’aide Sam en français. Mon pere est Américain82 — заявява гордо Зак.
Дотук с метода на потапянето! Ако трябва да бъде честна, не ѝ пука за това. Просто се радва, че Сам си е намерил приятел.
Двете момчета се отдалечават, тичайки, от нея, без да погледнат нито веднъж назад. За първи път Сара има чувството, че нещо нормално се случва на сина ѝ. Обзема я плаха надежда. Върви към вкъщи с по-леки стъпки и си мисли, че на тази възраст приятелството е от голямо значение и че с помощта на Зак Сам скоро ще започне да се чувства по-спокоен.
Когато стига до апартамента и отключва вратата, Сара е изненадана от долитащите откъм всекидневната гласове. Притеснена от факта, че Давид се е прибрал толкова рано, тя влиза в стаята.
— Bonjour. — Поглежда към непознатия, който пие чай от една от чашите на най-хубавия им сервиз.
— Сара, това е Якоб Леви. Запознах се с него в синагогата. — Давид става от канапето.
— Приятно ми да се запозная с вас. — Мъжът също се изправя на крака, пристъпва към нея и я целува по двете бузи. — Давид ми разказа невероятната ви история.