Тя не би използвала думата „невероятна“. Трагична, може би шокираща, ужасяваща, невъобразима, но не и невероятна. Не знае какво да каже, затова се приближава до канапето и сяда на него. Мъжете също сядат. Настъпва неловко мълчание и Сара се чуди за какво са си говорили Давид и Якоб преди появата ѝ.
Давид се прокашля.
— Сара, остана малко кафе. Ако искаш, може да си го налееш.
— Не, благодаря.
— Досега разговаряхме за Париж по време на войната — колко страшно беше тогава. — Якоб я поглежда с тъмните си, сериозни очи. — Заминахме през 1939 година, защото тук положението вече беше… непоносимо. Имахме роднини в Ню Йорк. Те ни приютиха. — Сара се чуди защо мъжът смята за нужно да ѝ дава обяснение.
— Ако знаехме, че ще стане така, и ние щяхме да напуснем Франция. — Давид се взира в чашата си.
— Никой не си представяше… никой не предполагаше, че ще ни сполети подобна беда… — Гласът на Якоб заглъхва.
— Така беше — съгласява се с него Давид. — Едно е да бъдат депортирани имигранти, а съвсем друго — френски граждани. Това беше неочаквано. В момента, в който осъзнахме, че трябва да избягаме, вече беше прекалено късно.
— Да, за съжаление. — Якоб оставя чашата си върху чинийката. Изглежда замислен и Сара се чуди какво го е довело в дома им. — Макар че може би трябваше да го предвидим. — Той замълчава. — Започва се с маловажни ограничения — неща, с които можеш да живееш, като например да не ти бъде разрешено да притежаваш велосипед или радио. Чувстваш се неловко — изолиран си, но животът продължава. По-нататъшните ограничения те карат да изпитваш още по-голямо неудобство — намаляват броя на местата, които ти е разрешено да посещаваш, и на магазините, от които можеш да пазаруваш. Вече имаш право да общуваш само с евреи. — Отново взема чашата в ръце. — И накрая ти отнемат прехраната. Става почти невъзможно да издържаш семейството си. Децата ти гладуват и започваш да си мислиш: „Те се опитват да ни убият“. Но вече е прекалено късно. Не разполагаш с пари, нито с връзки, за да избягаш. На практика се превръщаш в неподвижна мишена.
Сара и преди е чувала това и всеки път се чувства объркана заради наивността им по време на окупацията на Париж, когато си мислеха, че тъй като от две поколения бяха френски граждани с френски имена и живееха в модерния Шестнайсети квартал, би трябвало да бъдат в безопасност. Бяха станали свидетели на масовите арести през 1942 година, но не си бяха съставили план за бягство. Не желаеха да избягат. Дали причината се свеждаше до гордост, до смелост или до отричане?
Тя е наясно, че Давид ще се опита да намери обяснение за факта, че им липсваше предприемчивост.
— В неподвижна мишена? Да. В началото бяхме длъжни да носим онази жълта звезда, а после — да пътуваме в последния вагон на метрото. Boches бяха в предните вагони, което беше много добре за нас! След това ни забраниха да преминаваме на отсрещната страна на Шанз-Елизе и да влизаме в театрите и ресторантите. Накрая не ни разрешаваха да пазаруваме в някои от магазините. — Давид се прокашля, дърпайки брадата си. — Но животът продължаваше. Представленията се играеха, а хората се обличаха официално, разхождаха се и се влюбваха. — Той замълчава. — Двамата със Сара се запознахме през лятото на 1940 година. След няколко месеца се оженихме — сватбата ни беше скромна — и се нанесохме в един малък апартамент в Шестнайсети квартал, който беше собственост на родителите ми.
— Работехте ли?
— Да, аз бях един от малкото евреи, които все още имаха работа, и успях да я запазя до 1943 година.
— Имали сте късмет.
— Изследванията, които правех по онова време, бяха свързани с онкологичните заболявания и те се нуждаеха от мен. Мислех си, че сме в безопасност. Всъщност не осъзнавахме грозящата ни заплаха, докато тя не стана очевидна.
— Това, което се случи, надхвърляше въображението ни. Вероятно сте действали много разумно, след като сте оцелели толкова дълго в Париж.
— „Оцелели“ е точната дума. — Давид сваля ръката си от брадата си. — След като загубих работата си, не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме, че ще оцелеем.
— Вероятно сте имали добри приятели, които са ви помагали.
— Да. Не избягахме, а просто се затворихме в апартамента си. Приятелите ни се грижеха за нас. Снабдяваха ни с храна, когато имаха възможност. Ако ѝ се налагаше да излезе, Сара не носеше жълтата звезда върху палтото си. — Давид замълчава. — Това беше въпрос на избор. Носенето на звездата беше свързано с риск да бъдеш арестуван. Още по-опасно беше, ако не я носиш и ти поискат документите. Не беше възможно обаче да я носиш само от време на време. Хората научаваха кой е евреин и винаги се намираше някой, който да те издаде.