След като Жан-Люк започна да ѝ отказва, когато го молеше да отидат да танцуват, приятелката му започна да ходи на тези балове с техни познати. Той осъзнаваше, че е въпрос на време да срещне някой друг, но се успокояваше с мисълта, че подходящите за нея мъже бяха малко. Надяваше се, че не се е хванала с някой гаден collabo или още по-зле — с някой Boche. Тя нямаше да му каже кой е мъжът. Не беше толкова глупава. Хората наричаха презрително тези взаимоотношения „сътрудничество при равни условия“, сякаш собственият им морал беше безупречен. „Всички сме виновни в една или друга степен“, мислеше си Жан-Люк. Ако трябваше да назове по някакъв начин работата си за германците, щеше да използва фразата „сътрудничество за оцеляване“. Всеки беше длъжен да се опита да оцелее заради хората, които загубиха живота си.
Апетитът на Жан-Люк се беше отворил от пастиса и той очакваше с нетърпение вечерята. Майка му винаги пазеше седмичните дажби от продукти, за да му приготвя ястия със зеленчуци и ако имаше късмет — с месо от гълъб. В неделя, след службата в църквата, двамата обядваха у някои от съседите си или канеха съседите си в дома си. Всички носеха продукти, с които разполагаха: зеленчуци от градината, приготвена предишната година туршия. Понякога някой съсед пристигаше развълнуван с месо в хартиен плик — дивеч, уловен от него или от някого от приятелите му. Изваждането на месото от плика наподобяваше свещенодействие — тишината беше изпълнена с очакване. Споделянето на храната ги крепеше.
Напоследък обаче тези обеди се бяха превърнали в мъчение за Жан-Люк. Той беше установил, че няма какво да си каже със съседите си, и дребнавите им клюки го отчуждаваха от тях. Те се интересуваха повече дали някой е успял да купи масло на черния пазар и дали е успял да отстреля заек, отколкото за хората, които бяха убити. Тези разговори не го вълнуваха, а когато повдигаха темата за арестите, не стигаха доникъде. Жан-Люк се чувстваше така, сякаш изчезваше в себе си, сякаш не можеше да си спомни кой е или кой би трябвало да бъде.
Тази неделя се събраха у семейство Франклин. Братът на господин Франклин беше ходил на лов в провинцията и се беше върнал с два заека. Заешкото рагу беше вкусно и тъй като в стомасите им имаше месо, което им се случваше рядко, разговорът беше оживен.
Майка му заговори първа:
— След като свърши проклетата война, дали ще е останало някакво вино?
Господин Франклин ѝ отговори веднага:
— Мари-Клер, нали знаеш, че имаме скрито малко вино.
— Не знам.
— Наистина ли? Много добре. В такъв случай и аз не знам. Но когато свърши тази проклета война, двамата с теб ще слезем в мазето и ще го вземем, нали?
— Разбира се. Наздраве! — Майка му вдигна чашата си с вода.
— Как е новата ти работа, Жан-Люк? — Господин Франклин отклони вниманието си от майка му и го насочи към него.
Сърцето на Жан-Люк се разтуптя както винаги, когато някой споменаваше работата му.
— Прекалено близо е до Boches, за да ми харесва.
— Mais oui.16 В най-горещата точка, нали?
— Всъщност какво се случва там? — попита госпожа Франклин.
Жан-Люк погледна за миг към тънките устни и птичите ѝ очи. Госпожа Франклин никога не пропускаше нищо и той си даваше сметка, че ако ѝ отговори, на следващия ден тя ще разкаже на опашката за храна всичко, което е чула от него.
— Не знам. — Той погледна през прозореца, за да избегне втренчения поглед на майка си.
— Хайде, момче. Сигурно знаеш нещо. Какво правят с пленниците? Къде ги карат? — Господин Франклин присви очи, докато се взираше в Жан-Люк.
— Не знам. Не съм виждал влаковете, нито пленниците…
— Чух, че вагоните били конски — прекъсна го госпожа Франклин. — Пленниците лежали върху слама като животни. — Тя винаги знаеше повече от когото и да било другиго.
— И аз чух нещо подобно — обади се госпожа Кавалие. — И нямало тоалетни. Налагало им се да пикаят в кофа.
— Това е отвратително! — възкликна майка му. — Сигурно слуховете са преувеличени.
Госпожа Кавалие сви рамене.
— Виждали сме на какво са способни. Не бих се учудила, ако наистина е така. Арестуваха много хора, нали?
— Сигурно качват във влаковете хиляди пленници. — Господин Франклин свъси вежди, докато се обръщаше към Жан-Люк. — Може би ще успееш да разбереш какво правят с тях.