Да!
— Pas mal — изрича едно от по-големите момчета. Той казва, че не е зле, което всъщност означава, че е добре. Чувството е същото, както когато учителят ти каже, че си се представил отлично, дори е по-приятно.
Поглеждам към момчето.
— Merci.
То ми кимва. Подобно кимване показва уважение.
Едно друго момче ме избутва настрани.
— Mais dépêche-toi. La cloche va sonner.
Разбирам какво ми каза — трябва да побързам, защото звънецът скоро ще удари. Френските думи се промъкват в главата ми като минаващи през стени призраци. Нямам нищо против, но е невъзможно да проговоря на този език.
След междучасието имаме музика. Зак ми казва, че наричат учителя по музика Чичо Мариус, защото е от Юга. Вероятно съм го погледнал неразбиращо, защото той добавя:
— От Марсел Паньол.
— Кой е той?
— Mon Dieu! Ти наистина не знаеш нищо. Марсел Паньол е известен писател. Главният герой в книгите му се казва Мариус и е от Юга. Не си ли чувал за книгата „Манон от извора“? Издадоха я миналата година.
Клатя глава и усещам, че бузите ми пламват. Не съм свикнал да бъда този, който е неосведомен по даден въпрос.
— Ходил съм веднъж в Америка — изрича Зак с по-тих глас, — но не си спомням нищо — бях на една година. Татко казва, че отново ще ме заведе там, когато порасна. Вярно ли е, че всички американци имат телевизори?
— Предполагам. Всички мои познати имат телевизори, но не съм сигурен, че това означава, че всеки има телевизор.
— Еха! Всички американци ли са богати?
— Според мен не.
Спомням си уличния метач. Той не приличаше на богат човек. Всъщност никога не съм се замислял за това.
След часа по музика с Чичо Мариус имаме математика. Винаги съм бил много добър по математика и тъй като в нея не участват думи, а само цифри, се справям бързо с тях.
Учителката крачи напред-назад и почуква с линията си по чиновете, ако открие някаква грешка. Тя застава до мен.
— Bien, ça se voit que tu as déjà fait des mathématiques.83 — Гласът ѝ нежен като песен. Вдигам очи и ѝ се усмихвам. Предполагам, че ми каза, че се справям много добре. — Maintenant, il faut travailler ton français.84
По-късно Зак ме пита:
— Искаш ли да дойдеш у нас след часовете?
— Да, естествено! — Всичко е за предпочитане пред това да се върна в мрачния апартамент. — Може ли да накараш майка си да попита Сара?
— Коя е Сара?
— Жената, която ме води на училище.
— Какво? Мислех си, че това е майката ти.
— Не, майка ми е в Америка.
— Но господин Льоплан каза, че си пристигнал в Париж, за да живееш с родителите си. Каза, че си бил преместен — че си бил интерниран заради войната.
— Така ли? Той не е запознат с цялата история. Тя е тайна.
— Тайна? Какво имаш предвид?
— Нямам право да говоря за това.
— Но аз умея да пазя тайни. Заклевам се в живота си. — Зак доближава ръка до сърцето си и изглежда толкова сериозен, че ми се иска да се засмея.
— Ще ти кажа веднага щом мога, Зак, обещавам.
— Добре. — Зак ми стиска ръката. Това ме кара да се чувствам така, сякаш вече не съм дете, а възрастен човек.
— Сигурен съм, че Сара ще ми разреши.
И така, както сме се уговорили, след часовете Зак кара майка си да пита Мнимата майка дали мога да отида у тях, за да поиграем заедно. Тя изглежда доволна от идеята и ми се усмихва, сякаш това е най-добрата новина, която някога е чувала.
— Хайде, тя каза „да“. — Зак ме хваща за ръката и започва да ме тегли след себе си. Поглеждам назад и виждам, че Мнимата майка върви след нас и говори с майката на Зак.
— И тя ли ще дойде у вас? — питам Зак.
Той се обръща назад и поглежда към тях.
— Мисля, че да. Защо?
— Нищо, просто се чудех дали майка ти я е поканила.
По дяволите! Тя вероятно разказва историята на майката на Зак. Сега Зак ще я научи. Ще разбере, че съм го излъгал, което ще сложи край на приятелството ни. Какво да направя?
— Зак, трябва да ти кажа една тайна. Когато останем сами.
Седемдесет и първа глава
Сара
Париж, 17 септември 1953 година
Сам има приятел. Това е проблясъкът от светлина, за който се е молила. Прекарала е приятно следобеда, разговаряйки с майката на Зак, и в лицето на новата си приятелка е намерила доброжелателна слушателка, готова да ѝ помогне, ако е по силите ѝ. Залива я вълна на оптимизъм, докато си представя бъдещето, в което Сам ще играе с приятелите си, докато двамата с Давид ще разговарят с родителите им — ще ходят на разходка в почивните дни и на излети през лятото, а също и в зоологическата градина, в парковете и музеите.