Вратата на стаята ми се отваря. Сърцето ми се качва в гърлото. Скривам бързо писмото под книгата и отварям книгата, преструвайки се, че чета.
Брадатият мъж се приближава до бюрото.
— Ça va, Самюел? — Той се надвесва над рамото ми. — Qu’est-ce que tu lis?
Иска да знае какво чета.
— „Тентен“.
— Laisse-moi le lire pour toi.87 — Той посяга към книгата, но аз съм по-бърз от него и я застискам с лакти, да му попреча да види писмото.
Посочвам към лавицата над бюрото.
— Ето тази — изричам.
Той сваля книгата.
— „Les Trois Mousquetaires“, bien, tres bien!
„Тримата мускетари“! Любимата книга на татко.
Брадатият мъж отваря книгата и започва да чете.
Оставям книгата за Тентен отворена на бюрото — писмото е скрито под нея — и се преструвам, че слушам, но всъщност си мисля какво бих могъл да добавя в писмото, представяйки си как ще изглежда лицето на мама, когато се прибера у дома.
Осъзнавам, че Брадатият мъж е спрял да чете и се взира в мен. Бръчката на челото му става все по-дълбока, сякаш разсъждава върху нещо. После той изрича:
— Je sais que c’est difficile pour toi, même très difficile. Mais on t’aime et on vafaire tout pour que ça marche.
Знаел, че ми е много трудно, но трябвало да продължаваме напред. Напълно съм сигурен, че каза това.
О, не! Той се приближава отново към бюрото. Предполагам, че ще вдигне „Тентен“ от него и ще види писмото. Издърпвам бързо листа изпод книгата, оставям го да падне на пода и стъпвам върху него.
— Essayons „Tintin“ maintenant. C’est plus amusant.88
Знаех си! Слава богу, че се отървах от писмото.
Той взема книгата от бюрото и отново започва да чете, като си преправя гласа за отделните герои. Гласът му е висок и момчешки, когато имитира Тентен, а когато имитира злодеите, е коварен и потаен. Но най-добре имитира кучето. Едва не се засмивам. Гласът му гърми, докато обикаля из стаята и размахва ръце, пресъздавайки някои от сцените. Взирам се в него. Наистина се справя добре с гласовете. Знам, че го прави, за да ме накара да се усмихна, и почти се усмихвам. Опитва се да бъде забавен и мил, но това не променя нищо. Не искам да ми бъде баща. Никога няма да поискам да ми бъде баща.
Седемдесет и трета глава
Сара
Париж, 18 септември 1953 година
Предишната вечер Сара надникна в стаята на Сам и гърлото ѝ се стегна от това, което видя. Давид му четеше и Сам сякаш наистина го слушаше — очите му бяха вперени в баща му вместо в някоя невидима точка, както често се случваше. Тя се върна в кухнята и изрече една благодарствена молитва.
Днес е петък и шабат започва след залез-слънце. След като оставя Сам в училището, Сара се връща у дома, за да приготви халах — сладкия хляб, който разрязват, преди да започнат да се хранят. Тъй като е забранено да прави каквото и да било до залез-слънце на следващия ден, трябва да напазарува и да приготви всичко и за утрешния ден. Тя обича приготовленията за шабат повече от самия шабат. Ритуалът ѝ носи успокоение. Преброява свещите и ги поставя в свещниците.
Решава да свърши домакинската работа преди пазаруването и готвенето. Първо разтребва кухнята, после всекидневната и накрая спалните. Докато оправя леглото в спалнята, която използват двамата със съпруга ѝ, тя си спомня за безсънните нощи, когато се молеше да намерят Самюел, опитвайки се да измисли как да се добере до железничаря от Дранси — мъжа с големия белег върху едната страна на лицето, който стигаше почти до окото му. Документацията на нацистите беше изрядна и не беше трудно да узнае името му. Службата за международно издирване се зае със случая, но им беше казано, че е възможно издирването да отнеме няколко години. И наистина стана така.
Чакането и лъжливите надежди бяха мъчителни и след като изминаха пет дълги години, Давид ѝ каза, че трябва да се откажат и да приемат, че са загубили сина си. Сара се чувстваше така, сякаш не би могла да продължи напред. Понякога затваряше очи и усещаше копринената мекота на главата на бебето си под устните си и все още долавяше млечната му невинност. Не би могла отново да бъде цяла, докато не го намери, и дълбоко в себе си вярваше, че Самюел е жив. Усещаше го така, както усещаше ударите на сърцето му, докато той беше в утробата ѝ. Давид смяташе, че трябва да се опитат да имат друго дете, но Сара не знаеше как да му каже, че чувства тялото си чуждо и се отвращава от него. Когато за първи път след Аушвиц се погледна в огледалото, си помисли, че се взира в призрака на Сара, която беше умряла в лагера. Беше неузнаваема. Костите ѝ бяха изпъкнали под странни ъгли, а върху главата ѝ стърчаха кичури посивяла коса. Образът дълго остана запечатан в ума ѝ и една година не беше в състояние да се погледне отново в огледалото. Наложи ѝ се да опознава себе си отново. Както и Давид. Двамата се бяха променили.