Времето обаче отминаваше. Неумолими и безразлични, седмиците се превърнаха в месеци, а месеците — в години. В години, през които детето ѝ се беше научило да обича друга жена като своя майка и друг мъж като свой баща. Би жертвала всичко, за да върне назад тези девет години.
Опитва се да не се поддава на усещането за загуба, да си спомни колко са щастливи в сравнение с много други хора. Живи са и детето им също е живо. Това е много повече, отколкото очакваха, след като бяха отведени в Дранси през онова тъмно утро само два дни след като беше родила.
Влиза в стаята на Сам, подрежда книгите върху бюрото му, сгъва дрехите му, които са разхвърляни на пода, и ги прибира в чекмеджетата и шкафовете. Взема в ръце възглавницата му и докато я приглажда, вдишва миризмата му — сладката момчешка миризма на пот.
Връща бързо възглавницата обратно на леглото. Днес трябва да свърши много неща, а е толкова изморена. Ще си почине само пет минути, което ще ѝ даде сили за пазаруването и готвенето. Ляга на празното легло на Сам и затваря очи, вдишвайки отново миризмата му. Обзема я спокойствие, което я кара да се чувства по-близо до сина си, отколкото по всяко друго време, откакто е пристигнал.
Отваря очи и усеща, че е готова да се справи с всекидневните си домакински задължения. Става от леглото и докато подгъва чаршафа под матрака, лист лилава хартия улавя погледа ѝ. Без да мисли, издърпва листа и поглежда към него. Това е писмо.
Изпуска листа, сякаш е изгорил пръстите ѝ. Макар че не разбира всичко, това, което разбира, ѝ е достатъчно. Кляка на пода и притиска ръце към корема си, който я присвива силно. Чувства се така, както се чувстваше, когато ѝ изтекоха водите, преди да роди Самюел.
Седемдесет и четвърта глава
Сам
Париж, 18 септември 1953 година
Днес е петък, но ми се иска да беше понеделник. Преди да тръгна за училище, не успях да извадя писмото от леглото. Сега ще ми се наложи да изчакам, докато минат почивните дни. В училище е по-добре, отколкото вкъщи с Мнимата майка и Брадатия мъж. Надявам се, че отново ще отидем у Зак на goûter. Може да ги помоля да ми разрешат да се видя с него през почивните дни.
Чувствам се разочарован, когато след училище всеки се прибира у дома. Никакво гостуване. Никаква игра. Когато влизам в стаята си, виждам, че на леглото са сложени официалните ми дрехи, също както предишния петък — черен панталон и бяла риза.
Чувам, че входната врата се отваря и след малко Брадатият мъж се появява в стаята ми.
— C’est Shabbat, Самюел. — Той се навежда и ме целува по челото.
Изведнъж коремът ме присвива от спомена за татко, който се прибираше от работа и ме прегръщаше, ухаейки на лимонов сапун. „Как е моето малко момче днес?“, питаше ме той. Празното пространство в мен отново се отваря.
— Върви си, върви си — прошепвам, но продължавам да го усещам, чувам го, че диша и се почесва по брадата. После стъпките му се отдалечават от мен и бравата на вратата на стаята ми изщраква. Тръгнал си е. Вече мога да извадя писмото и да го довърша.
Лягам на леглото и пъхам ръка между дъската и матрака. Писмото обаче не е там. Повдигам чаршафа и то изхвърчава изпод него. Смачкано е и аз го изглаждам, а после изваждам писалката от чантата си и сядам на бюрото, за да го довърша: „Скоро ще се върна, мамо. Не мога да остана дълго тук. Противно ми е. Ще намеря начин да се върна“. В понеделник сутринта ще дам писмото на Зак.
Докато пъхам листа обратно между дъската на леглото и матрака, Мнимата майка влиза в стаята ми. За миг тя застава неподвижно и изглежда много бледа, а зелените ѝ очи светят като очи на котка. После сочи към дрехите върху леглото.
— Ce soir on fête Shabbat. Il faut que tu t’habilles avec ces vêtements.
Тя иска отново да облека онези официални дрехи. Излиза от стаята, защото знае, че няма да се преоблека пред нея. Сигурен съм, че се притеснява, че може отново да се изпишкам върху тях, но аз нямам желание да направя същото лошо нещо още веднъж, защото ще ми бъде скучно. Освен това блестящите ѝ очи ме накараха да се почувствам зле — изпитах нещо като носталгия.
След като излизам от стаята си, облечен в официалните дрехи, виждам, че Мнимата майка е запалила свещите също както предишния петък. С тях мрачният апартамент изглежда малко по-уютен, но в същото време в известна степен е призрачен. Тя е с дълга черна рокля и вдигната на кок коса. От ушите ѝ висят златни халки, а зелените ѝ очи изглеждат много тъжни на блещукащата светлина. Взирам се в нея. Всъщност е много красива. За миг се чудя как щях да се чувствам, ако беше истинската ми майка. Може би щях да я харесам. Сигурен съм, че щях да я харесам, дори щях да харесам и Брадатия мъж. Всички деца харесват родителите си. Това е странна мисъл.