Мнимата майка се усмихва и протяга ръце към мен, но аз я подминавам.
Тя отпуска надолу ръце. Брадатият мъж я целува по бузата и след като заема мястото си до масата, потупва стола до себе си. Усещам краката си така, сякаш по тях пълзят пламъци, а стомахът ме присвива болезнено.
— Отивам в тоалетната. — Изхвърчавам от стаята, преди той да успее да каже: „Toilettes, Самюел“.
Излизам в тъмния коридор. Заключвам вратата, свалям си панталона и поглеждам към краката си. Чеша се през бинтовете, но това не е достатъчно. Пъхам ръката си под тях и забивам нокти в кожата. Става ми приятно. Белият плат се разхлабва и започва да се размотава. Най-накрая мога да се почеша както трябва.
— Самю-ел? — Чувам гласа на Брадатия мъж, който е застанал пред вратата. — Tout va bien?
Подскачам.
— Oui — изкрещявам, опитвайки се да омотая бинта около крака си. Сещам се, че трябва да пусна водата.
Когато се връщам обратно в трапезарията, те ми се усмихват. Иска ми се да ги попитам за какво е всичко това — защо организират специална вечеря в петък, без да канят никого. Брадатият мъж казва молитвата, а после разрязва големия лъскав самун хляб. Слага филиите в панерчето и ми го подава. Веднага пъхам една филия в устата си. Умирам от глад. Хлябът е вкусен, прилича на сладкия хляб brioche, с който понякога закусваме следобед. После има някакво задушено месо и различни видове гарнитура в отделни чинии. Мнимата майка и Брадатият мъж разговарят помежду си. От време на време чувам името си и двамата поглеждат към мен, сякаш очакват да кажа нещо, но аз съм свел очи към чинията си.
След вечерята прибираме масата, но никой не измива чиниите. В кухнята цари бъркотия — мръсните чинии са натрупани в умивалника. Чудя се защо не разтребват. Преместваме се във всекидневната. Брадатият мъж ме стиска за рамото. Не мога да се измъкна и да отида в стаята си, където ще бъда оставен на спокойствие. Може би ще успея да го направя, но не искам да си създавам проблеми.
Мнимата майка му подава една голяма книга и той я взема внимателно, сякаш книгата може да се счупи. Предполагам, че е Библията. Брадатият мъж се настанява на креслото и започва да я прелиства. Сядам на златистото канапе до Мнимата майка. Настъпва тишина, докато той избира коя история да прочете. Познавам я веднага по списъка от двойките от животни, които са изброени. Имената на някои от тях са същите на френски и на английски, като например lion, tigre, léopard. Досещам се, че думата serpent означава „змия“ от начина, по който той съска, след като я изрича. Чудя се как е „потоп“ на френски, но ми се приспива и думите се сливат, подобно на песен, чийто текст не знам. Отпускам глава на страничната облегалка на канапето.
Седемдесет и пета глава
Сара
Париж, 19 септември 1953 година
Сара се събужда рано, както често ѝ се случва напоследък. Давид хърка тихо до нея. Навеждайки се над него, тя се опитва да види колко е часът, но не може да различи стрелките на часовника в тъмнината. Това е без значение, защото, така или иначе, ще стане. Ще ѝ бъде приятно да пие кафе сама и да подреди мислите си, преди денят да е започнал. Сваля краката си от леглото и си обува чехлите.
Влиза в кухнята, сипва зърната в мелничката и завърта дръжката ѝ. Макар че отнема доста време, приготвянето на кафето ѝ действа отпускащо и миризмата му ѝ е приятна. След завръщането си от Аушвиц тя установи, че за разлика отпреди, изпълнението на някои всекидневни задачи ѝ доставя удоволствие. Измива бавно чиниите и бърше всяка от тях, докато заблести. Преди ги оставяше да се изцедят. Сега тези ритуали ѝ помагат да успокои нервите си.
— Вече си станала? — Давид влиза в кухнята. — Колко е часът?
— Не знам. Сигурно е около седем.
— Какво искаш да правим днес?
— Не знам.
Преди прекарваха съботите по един и същи начин — сутрин ходеха в синагогата, а после обядваха скромно у дома и в късния следобед се разхождаха в „Льо Маре“. Сега обаче трябва да измислят неща, които едно деветгодишно момче би харесало. На Сара ѝ липсва службата и е сигурна, че и Давид се чувства като нея.