— Защо не отидеш в синагогата? Аз ще изведа Самюел на разходка. Може да отидем в „Тюйлери“.
— Предпочитам тримата да присъстваме на службата, като семейство. Не искам да ходя сам.
— Знам. — Сара изсипва смляното кафе във филтъра. — Ще мине известно време, преди Самюел да се съгласи да отиде в синагогата. Ако сега го накараме да го направи, може би ще се разстрои и ще го отблъснем завинаги. — Тя поглежда към Давид, който се мръщи.
— Той разбира повече, когато му говорим на френски, отколкото ни показва.
— Знам. — Сара се усмихва, мислейки си колко упорито Самюел отказва да научи френски, макар че детският му мозък попива като гъба. — Той не е ходел на църква в Америка, освен на Коледа и на Великден.
— Струва ми се странно да отгледаш едно дете без вяра. Как би могъл да го учиш на ценности и принципи, без да му даваш примери?
Сара поглежда към Давид, чудейки за момент дали е прав, дали това означава, че Сам не притежава ценности и е лишен от принципи. Тя не смята, че е така. Независимо от гнева и от желанието му да им покаже, че не иска да бъде с тях, тя вижда, че обноските му са добри и че се опитва да прикрива чувствителността си. Той не иска да ги нарани, а просто иска да си отиде у дома.
— Поне е наясно с религията — продължава Давид. — Знае кой е господ. Ходил е на църква. — Той свъсва вежди и Сара вижда, че размишлява, преди да продължи: — Според мен е важно да му обясним, че става въпрос за един и същи господ. Трябва да търсим общото помежду ни там, където това е възможно.
— А какво ще кажеш за Коледа?
Давид се усмихва.
— За Коледа? Не се задълбочавай толкова много.
— В Америка Коледа е значимо събитие. Цялата страна празнува.
— Винаги можем да му поднесем подаръци и да му кажем, че са от един великодушен дебел мъж с червено палто и бяла брада. — Давид се усмихва. — Не би имало нищо лошо, ако го направим, нали?
Сара е наясно, че той говори иронично, но в момента не е в настроение за това. Винаги е бил категорично против празнуването на Коледа. Тя налива разсеяно гореща вода върху кафето във филтъра.
— Готово ли е всичко за днес? — Давид слага ръка на рамото ѝ.
— Да. Храната е приготвена и вчера изчистих апартамента.
— Добре. — Той взема каната с кафето от ръцете ѝ. — А сега седни. Днес е ден за почивка и преклонение. Знам, че не обичаш да стоиш без работа, но нека да си спомним за господ на този специален ден.
Как би могла да му каже, че това я разстройва най-много? Как би могла да му каже, че вече не знае как да се моли? Изпълнена е със съмнения и е объркана — не е в състояние да прецени кое е правилно. Неправилно ли постъпиха, като си поискаха обратно сина? Като станаха причина да бъде наказан човекът, който го спаси? Сара не искаше Жан-Люк да бъде наказан. Всеки път, когато се замисли за това, сърцето ѝ се свива от вината, която изпитва. Безспорно решението на съда не зависеше от тях, но да бъде вкаран в затвора! Изглежда толкова несправедливо. Те също бяха наказани — прекалено тежко и прекалено дълго. Тя просто иска да настъпи краят на страданието. Понякога ѝ се струва, че е попила болката на всички и че сърцето ѝ ще се пръсне. Усеща го прекалено силно. Помоли господ да ѝ даде насока, да ѝ даде сила, но той, изглежда, вече не я слушаше.
Господ отвърна на молитвите ѝ, когато поиска от него да пази сина ѝ. Това би трябвало да ѝ бъде достатъчно. Но не ѝ беше достатъчно. Искаше много повече, нали? В алчността и егоизма си поиска сина си обратно — не само за да го обича, но и за да го притежава.
Седемдесет и шеста глава
Сам
Париж, 21 септември 1953 година
Понеделникът най-после настъпи. Пфу! Толкова се радвам, че ще бъда далече от тях.
Изваждам завършеното писмо до мама изпод матрака и го слагам в чантата си. Много съм развълнуван от факта, че ще го дам на Зак да го пусне. Дори имам петдесет сантима за марката. Откраднах ги от портмонето на Мнимата майка.
Веднага щом пристигам в училището и сядам на чина, му подавам писмото.
— Зак, искам да те помоля за една услуга. Може ли да изпратиш това писмо? — Давам му петдесетте сантима.
Зак обръща писмото в ръката си.
— Защо ти не го изпратиш?
— Не ми е позволено.
— О, да. В такъв случай, добре. — Той прибира писмото и парите в джоба си.
— Ще можеш ли да го изпратиш довечера?
— Да. Ще кажа на мама, че трябва да изпратя писмо до Америка на момчето, с което си кореспондираме. Аз никога не му пиша, но той ми пише от време на време.