— Благодаря ти, Зак. Ти си истински приятел.
Зак ме потупва по гърба. Чувствам се така, сякаш двамата сме зрели мъже, които си съставят таен план.
— Трябва да го изпратиш с въздушна поща.
— Добре.
Остатъкът от деня минава както миналия понеделник. Сутринта писане, рецитиране на стихотворения и гимнастика, после обяд у дома и отново на училище за часа по математика и по музика или по изобразително изкуство. Всъщност прибирането у дома за обяд не е чак толкова неприятно. То ми дава възможност да си почина от децата и да ям всеки ден вкусна топла франзела, купена току-що от хлебарницата.
Обикновено играем на топчета, но вече научих Зак да играе табла и понякога след часовете играем на тази игра. Той е много добър, но не е толкова добър, колкото съм аз. Чувството на празнота не е изчезнало, но когато съм със Зак, си представям, че съм у дома и играя с Джими, и за известно време се освобождавам от него. Най-зле се чувствам, когато съм в апартамента с Мнимата майка и Брадатия мъж. Краката винаги ме сърбят по-силно вечер. Може би имам алергия към нещо в апартамента. Татко има алергия към банани и винаги, когато яде банани, по тялото му се появява обрив. Може би и с мен става така. Краката започват да ме сърбят веднага щом се прибера от училище и обикновено влизам в тоалетната, за да мога да ги почеша на спокойствие.
В четвъртък се сещам, че забравих да напиша адреса си върху плика. Мама няма да може да отговори на писмото ми. Много съм глупав!
Седемдесет и седма глава
Сара
Париж, 28 септември 1953 година
Сам все още не иска да вдигне бариерата, която е спуснал между себе си и френския. Но въпреки това Сара вижда, че той ги разбира все повече, докато му говорят. Без да го осъзнава, върши това, което му казват, вместо да гледа безизразно, както правеше в началото, след като пристигна в Париж. Всеки ден Сара му чете, след като се наобядват, а Давид му чете вечер. Понякога Сам дори не я поглежда и тя усеща, че е на стотици мили от нея, но когато историята или някой от героите са му познати, в очите му вижда проблясък. Очите му го издават, също както очите на Давид. По тях проличава какво чувстват. Тя е виждала в очите на Сам предизвикателство и омраза, а в очите на Давид — объркване и разочарование. И двамата са толкова горди, толкова са упорити.
Докато влиза в стаята на Сам, Сара се чувства дребна и безпомощна. Сам седи пред бюрото си и пише върху един лист. Тя поглежда над рамото му, но той бързо закрива листа с ръка.
— Est-ce que tu veux jouer au backgammon?89
— Non, merci — отвръща веднага той.
— On pourrait lire une histoire ensemble.90
— Non.
Сара не знае какво трябва да направи. Усеща, че Сам иска тя да излезе от стаята.
— Viens, m’aider dans la cuisine.91
Последен опит.
Сам бута назад стола и Сара трепва от звука, който издават краката на стола, докато се хлъзгат по стария дъбов паркет. Той се изправя и се обръща с лице към нея. Кафявите му очи са мрачни и студени.
— Искам да се върна в Америка.
Сара усеща, че сърцето ѝ е прекалено слабо за тялото ѝ. Протяга ръка, за да докосне Сам. За първи път, вместо да се отдръпне назад, той я гледа в очите.
— О, Сам! — Сара се опитва да го притегли към себе си. Сам не се съпротивява и очите ѝ са на една педя разстояние от неговите. Тя си дава сметка, че това е най-голямата близост, която някога ще постигне с него. — Chéri, est-ce que tu peux me donner une petite chance?92
Очите на Сам се насълзяват.
— Искам да се прибера у дома.
Седемдесет и осма глава
Сам
Париж, 24 октомври 1953 година
Мисля, че Мнимата майка започва да се предава. Понякога забелязвам, че ме гледа със зелените си котешки очи. Те са толкова тъжни и на мен ми е жал за нея. Но тя ме принуди да дойда тук и вината е нейна. Защо просто не ме оставят на мира?
Когато съм със Зак, понякога се смея, но когато тя е близо до мен, съм много внимателен. Не трябва да ме хване, когато се смея, дори когато се усмихвам. По отношение на Брадатия мъж не съществува такава опасност, освен може би когато ми чете „Тентен“ и си преправя гласа, имитирайки кучето и някой злодей.
Времето минава и може би скоро всички ще започнат да си мислят, че е нормално да бъда тук, в Париж. Вече започвам да разбирам френските думи — те са пропълзели в главата ми, макар че се опитвах да им преча да го правят. Но няма да допусна да стана французин. Дори и да остана тук сто години.