Трябва да избягам. Вероятно бих могъл да отида в затвора, където е татко. Затворът се казва „Ла Санте“ и се намира тук, в Париж. Те си мислят, че не знам къде е татко, но аз не съм толкова тъп, колкото смятат. Чух ги, докато разговаряха за това, и макар че разговаряха на френски, разбрах част от думите и чух името. Запомних го, защото santé означава „здраве“ и си помислих, че името звучи по-скоро като име на болница, отколкото като име на затвор, така както името на училището ми звучи повече като име на болница, отколкото като име на училище.
Идеята обаче е глупава. Татко не може да ми помогне, защото и той е затворник като мен. А и така или иначе, няма да ме пуснат да вляза в затвора. Сигурен съм, че веднага ще ме върнат тук. Не мисля, че на децата им е позволено да посещават затворите.
В събота сутринта те излизат без мен. Мисля, че казаха, че ще отидат да пазаруват или може би в синагогата. Не съм сигурен. Както и да е — знам, че ще се забавят, защото са ми оставили на масата в кухнята чиния с кюфтета, хляб и една ябълка.
Толкова съм развълнуван, че сърцето ми бие силно, сякаш ми предстои да участвам в състезание по бягане. Това е моят шанс! Изчаквам десет минути, за да се уверя, че наистина са излезли от апартамента, и прибирам храната в предния джоб на чантата, с която ходя на училище. Вероятно храната ще ми стигне само за един ден, затова отварям шкафа, изваждам една кутия с бисквити и я прибирам в чантата. Трябва да побързам. Винаги мога да си купя храна, ако се наложи. Готов съм. Всъщност още не съм готов. Нужни са ми пари!
Влизам във вестибюла и виждам, че Мнимата майка е забравила портмонето си на масата. В него има пет франка. Това са много пари и заедно с парите, които може би ще успея да взема за пръстена, ще разполагам с достатъчно средства. Връщам се обратно в стаята си, грабвам един пуловер и докато излизам от нея, миниатюрното сандъче върху бюрото улавя погледа ми. Вземам го и го слагам в чантата.
Паспортът ми. Влизам отново във вестибюла, отварям чекмеджето на бюрото, изваждам от него документите и ги подреждам върху бюрото. Опипвам ги с ръце, търсейки тънката книжка със снимка на първата страница. Но сред тях няма такава книжка. Това са просто документи.
Бих могъл да се справя и без паспорта. Ако успея да се промъкна незабелязано на кораба, той няма да ми бъде необходим. Но ако ми се наложи да си купя билет, ще трябва да го покажа. Влизам във всекидневната, но там няма шкафове, нито чекмеджета, само една библиотека, която е пълна с книги. Прокарвам пръсти по гръбчетата на книгите, за да проверя дали паспортът ми не е пъхнат между тях. И там го няма. Къде би могъл да бъде?
В спалнята им? Никога не съм влизал в тази стая и сега също не искам да вляза, но паспортът ми е нужен. Отварям бавно вратата и надничам в стаята, макар да знам, че са излезли. В нея мирише на прах и на старо и щорите са спуснати. След като запалвам лампата, виждам един полиран скрин под прозореца, но не смятам, че паспортът ми е в него, защото чекмеджетата са големи и вероятно в тях има дрехи. Поглеждам към леглото, което не изглежда достатъчно голямо за двама души. От двете му страни има по едно нощно шкафче. Предполагам, че Брадатият мъж спи от лявата страна на леглото, защото върху шкафчето има вестници, а той винаги чете вестници.
Отварям чекмеджето на другото шкафче. То е пълно със снимки — на най-горната от тях съм на плажа у дома. Пъхам снимката в джоба си и продължавам да преравям чекмеджето. Пръстите ми напипват ръбчето на една тънка книжка. Издърпвам я. Това е паспорт! Отварям го, но снимката на първата страница не е моята, а нейната. Хвърлям го обратно в чекмеджето и продължавам да търся. Има още един паспорт. Този път паспортът е моят. Пъхам го в джоба си и изхвърчавам от стаята.
Седемдесет и девета глава
Сам
Париж, 24 октомври 1953 година
Върху бузата ми пада една дъждовна капка. Поглеждам нагоре и виждам, че по небето пълзят сиви облаци, но е прекалено късно да се върна и да взема палтото си — трябва да стигна до спирка „Сен Лазар“. Разбрах от учителката си, че влаковете от „Сен Лазар“ пътуват до Хавър, а Хавър е голямо пристанище, от което тръгват всички кораби.
Първо обаче трябва да продам пръстена. Не искам да го правя тук. По-добре да намеря някое място далече от апартамента, където никой няма да ме познае. Рю дьо Риволи е пълна с магазини и може да вляза в някой от тях. Докато бързам сред тълпата, около мен падат дъждовни капки и ме мокрят. Когато стигам до главната улица, имам чувството, че краката на хората ме поглъщат, а в раменете ми се забиват лакти и чанти с остри ръбове. Толкова съм малък и невидим, че се плъзгам между хората и тълпата ме носи напред.