Не след дълго установявам, че се намирам пред голям универсален магазин, който се казва „Ла Самаритен“. Не искам да вляза в него и ми се налага да се измъкна от потока от хора. Доволен съм, че най-накрая съм се освободил от тях, макар че едрите дъждовни капки вече падат директно върху мен.
Поглеждам към витрините, докато ги отминавам, но не виждам бижутерийни магазини. Изведнъж зървам мъж и жена, които излизат от един магазин, скрити под чадър, и гледат към нещо, което мъжът държи в ръка. Предполагам, че е пръстен.
Поемам си дълбоко въздух, влизам в магазина и се приближавам до щанда.
— Bonsoir, monsieur. — Повдигам се на пръсти, свалям пръстена от ръката си и го показвам на мъжа. — Je veux vendre quelque chose.93
Мъжът се взира в мен. Студените му тъмни очи ме карат да потреперя. Той говори високо и гневно на френски. Единствените думи, които разбирам, са: Non! Non! Et non!
Пъхам пръстена в джоба си и изхвърчавам от магазина.
Тряс! Връхлитам върху някакъв човек. Вдигам очи и виждам висок мъж с униформа. Полицай! Мъжът ми крещи на френски, но аз нямам никаква представа какво казва. Краката ми омекват, а сърцето ми се разтуптява. Ами ако ме арестува? Дали ще ме отведе в затвора? Стоя вцепенен.
— Allez! Allez! — Той ме блъска в гърдите.
Пфу! Полицаят просто иска да не му се пречкам. Обръщам се с гръб към него и хуквам в обратната посока. Трябва да се махна от тази улица. На нея има прекалено много хора. Може би трябва да се откажа да продам пръстена и да намеря влака за Хавър.
Чудя се кога Брадатият мъж и Мнимата майка ще се приберат вкъщи и с колко време разполагам. Те ще полудеят, след като разберат, че съм избягал. Със сигурност ще се обадят в полицията. Париж обаче е огромен град и полицаите няма да могат да ме намерят сред всичките тези хора.
Виждам пред себе си голямата буква „М“, което означава, че съм стигнал до метрото. Над стълбището е изписано с наклонени букви Hôtel de Ville. Спускам се по стъпалата и виждам бариерите. Трябва да си купя билет.
Зад малките прозорчета има хора, които продават билети. Приближавам се до едно от тях и поглеждам към жената зад него. Тя изглежда много строга. Уплашен съм и полагам усилия да не допусна грешка, докато изговарям думите:
— Une ticket, s’il vous plaît, madame. Pour Saint-Layzare.
Жената поглежда към мен.
— Pardon?
— Une ticket pour Saint-Lay zare.
— Quoi? — Тя вече наистина изглежда сърдита, но аз съм сигурен, че го казах правилно.
— Il veut dire un ticket pour Saint-Lazare94 — изрича над рамото ми жената зад мен.
— Ah, bon. J’ai rien compris avec son accent.95 Trente centimes.
Трийсет сантима. Докато изваждам монетите от джоба си, се обръщам назад, за да благодаря на жената зад мен. Усмивката ѝ изпраща искри в сърцето ми. Тя е същата като усмивката на мама и очите ѝ са шоколадовокафяви като нейните.
— Comment tu t’appelles?96 — пита ме тя.
— Сам.
— Сам? Pas Самюел?
— Non, je suis Americain.
— Americain? Dites donc. Quel âge as-tu?97
— Douze ans98 — излъгвам и изправям гръб, за да изглеждам по-висок.
— Douze ans?
Жената ме поглежда така, както ме поглежда мама, когато изричам някоя лъжа. Многозначителната ѝ усмивка показва, че не ми вярва.
Приятната жена си купува билет и аз тръгвам след нея към перона. Докато влакът препуска през тунелите, оглеждам пътниците. Един мъж с прихлупена на челото шапка се взира в мен с тъмните си очи. Поглеждам бързо настрани. Мъжът си сваля шапката и аз поглеждам отново към него, вторачвайки се в лъскавата му плешива глава.
— Es-tu tout seul?99 — Той се навежда напред и докосва коляното ми с шапката си.
Свивам се на седалката и отново поглеждам настрани.
Мъжът продължава да се взира в мен, затова когато влакът спира, скачам от него, макар че съм пътувал само до следващата спирка. Приятната жена също слиза от влака и аз тръгвам след нея. Би трябвало да се отправя към „Сен Лазар“, но изпитвам желание да бъда близо до нея. Мисля си, че бих могъл отново да се опитам да продам пръстена и да се върна обратно в метрото. Стигаме до един заобиколен от кафенета площад. Жената прекосява площада и аз също го прекосявам. Тя отминава една църква, която прилича на „Нотр Дам“, и продължава по една улица. На табелата пише „Рю Монторгьой“. Отминаваме един магазин, в който се продават шоколади, един магазин, в който се продава сирене, и един магазин, в който се продава лигава, миризлива риба.