Жената влиза в една сладкарница, над чийто вход има надпис със сини букви — Stohrer. На витрината са подредени шоколадови еклери, гладки лимонови торти с надписи от черен шоколад и кифли, от които се подават сочни едри стафиди. Червата ми къркорят и аз изваждам храната от чантата си. Пъхам бързо едно кюфте в устата си. Уф! Все едно ям чантата си — твърдо е и е жилаво. Бих предпочел един шоколадов еклер.
Но нямам време. Искам да продам пръстена. Тичам покрай магазините, на чиито витрини са изложени различни храни. Продавачите крещят:
— Poisson frais de ce matin!100
— Huitres d’Arcachon!101
— Pommes de la ferme!102
Чувам стъпки зад гърба си, сякаш някакъв метал се удря в калдъръма — звук, който биха издавали стъпките на полицай или на войник. Равномерен. Силен. Обзема ме страх. Искам да се обърна и да видя кой върви след мен, но ако човекът види лицето ми… Ако те вече ме търсят? Затичвам се и спирам чак когато стъпките заглъхват.
Магазините вече са по-мръсни и по-мрачни. Взирам се в жената, която е застанала пред входа на един магазин. Чорапите ѝ приличат на опънати върху бялата ѝ кожа черни паяжини, а блузата ѝ сякаш е от червена пластмаса. Жената ме гледа навъсено, стискайки отвратителните си лилави устни.
— Qu’est-ce que tu veux?103
Не харесвам тази улица — тя е страховита. Уморен съм и съм мокър и гладен. Виждам едно шивашко ателие с голи манекени на витрината. После виждам магазин, на чиято витрина е залепено картонче с надпис Prêteur sur gages104. Предполагам, че в него можеш да продадеш употребявани вещи. Виждал съм как хората правят това в един магазин близо до апартамента.
Уплашен съм, но въпреки всичко отварям вратата, изправям гръб, за да изглеждам по-висок, и преструвайки се, че съм посмел и по-голям, отколкото съм всъщност, се приближавам до щанда. Вратата зад щанда се отваря и се появява слаб мъж с лъскаво лице. Той се подпира на лакти върху щанда и поглежда към мен.
— Oui?
Изваждам пръстена от джоба си и му го подавам.
Той го взема от ръката ми, без да каже нищо, и го завърта в костеливите си пръсти. Ноктите му са много мръсни. Опитвам се да запазя спокойствие, но по гърба ми лазят тръпки.
Мъжът вдига очи към мен. Забелязал е надписа „S. L. 1944“.
— C’est toi? — Кимвам. — Cinq francs.105
Не съм сигурен, че това е правилната цена на един златен пръстен.
— Dix francs — изричам смело.
Той се усмихва, показвайки кривите си жълти зъби. После клати глава и слага една банкнота от пет франка на щанда.
Грабвам банкнотата и изхвърчавам от магазина.
Осемдесета глава
Сара
Париж, 24 октомври 1953 година
Давид внася пазарските чанти в кухнята.
— Иди да видиш какво прави Самюел — изрича Сара. — Аз ще прибера покупките. — Тя изважда малиновия тарт и го слага внимателно на масата. Тартът е скъп, но го купиха, защото е любимият сладкиш на Сам. Храна, мисли си тя. Преди си мечтаеше за храна и храната нахлуваше в сънищата ѝ. Сега вече имат храна, имат всичко, което биха искали да имат, но тя все още усеща празнота.
— Сара. — Давид е застанал на прага, а лицето му е смъртнобледо.
— Какво става?
— Той не е в стаята си.
— Погледни във всекидневната. Вероятно е заспал на канапето.
— Погледнах. Не е там.
— Може би е отишъл до тоалетната.
Давид клати глава, взирайки се в краката си.
— Ще отида да проверя. Сигурно е там. — Сара изтичва в коридора. Тоалетната не е заключена. Отваря вратата. Тоалетната е празна.
— Сам! Сам! — Тя се връща в апартамента и обикаля из стаите. Все още не е загубила надежда. — Той не е там. — Протяга ръце към Давид. Коленете ѝ се огъват и подът се изплъзва изпод краката ѝ.
Давид я хваща за раменете и я води към един от столовете в кухнята.
— Какво ще правим? — Не ѝ достига въздух. Чувства се така, сякаш се дави. — Трябва да се обадим в полицията. Бързо! Обади се! — Сърцето ѝ бие толкова силно, че чува ударите му в ушите си, а кръвта препуска във вените ѝ. — Давид! Моля те!
— Сара, първо трябва да помислим. Имаш ли представа къде може да е отишъл? У някой приятел?
— Какво? Да. Зак. Хайде да го потърсим у Зак. — Тя скача от стола и тръгва към входната врата.