Жан-Люк се втренчи в него.
— Какво?
— Е, ти си там, в епицентъра на събитията. Не можеш ли да разбереш какво се случва?
— Казах ви, че не съм виждал влаковете, докато потеглят. Започвам работа след това.
— Не можеш ли да отидеш по-рано на гарата?
— Не! — Жан-Люк замълча, опитвайки се да се успокои. — Карат ни на гарата с военен камион в седем и половина сутринта — добави той с равен тон.
— Но си близо до гарата, нали? Не можеш ли да отидеш пеша дотам и да видиш какво става?
Жан-Люк се намръщи.
— Не знам. — Той замълча за миг. — Би било опасно. Наблюдават ни непрекъснато. — Вдигна очи и видя изписаното върху лицата на съседите си разочарование. Това го накара да се почувства така, сякаш беше страхливец. — Може би… Може би ако стана много рано и се промъкна до гарата, ще видя някой от влаковете, докато потегля.
Майка му зина и доближи ръка до устата си.
— Добро момче. — Господин Франклин се усмихна. — Може да го снимаш. Имам фотоапарат.
Да снима влака? Каква полза би имало от снимката? Щеше да изложи живота си на опасност заради една проклета снимка. Сигурно имаше и друго, което би могъл да направи.
Когато се прибраха у дома, майка му свари някаква отвратителна напитка от печени жълъди и цикория. Жан-Люк пое чашата от ръцете ѝ и се престори, че отпива от нея.
— Мамо, дълго мислих…
— О, боже! — Майка му се засмя. — Не започвай отново.
— Говоря ти сериозно. Трябва да направя нещо повече, а не просто да снимам влака.
— Какво имаш предвид, сине?
— Трябва да направя нещо. — Жан-Люк присви очи. — Нещо, от което би имало смисъл.
Майка му се наведе към него и промълви:
— Какво ще кажеш за Résistance?
— Не познавам нито един от тях.
— И аз. — Тя сложи ръка на челото си. — Не общуваме с хора, към които бихме могли да се обърнем.
Жан-Люк вдигна едната си вежда.
— Това не е нещо, за което би могъл да попиташ някого, нали? „Вие от Résistance ли сте? Интересувам се, защото бих искал да се присъединя към вас“. Според мен човек трябва да изчака, докато бъде потърсен.
— Някой опитвал ли се е да се свърже с теб?
— Не, мамо. А с теб?
Майка му поклати глава.
— Ако някой го беше направил, нямаше да се колебая. Но каква полза биха имали от възрастна жена като мен?
Майка му беше права. Възрастните жени не трябваше да се бият. Трябваше да се бият младите мъже като него. Той искаше да се бие, искаше да спре влаковете, с които депортираха пленниците незнайно къде, но беше дал обещание на баща си преди заминаването му, че ще се грижи за майка си.
Преди да замине, когато майка му беше излязла от апартамента, за да се нареди на опашка за хляб, баща му влезе в стаята му и му каза:
— Искам да ми обещаеш нещо, сине.
— Добре.
— Обещай ми, че ще се грижиш за майка си, докато ме няма.
Погледът на Жан-Люк не трепна, докато се взираше в баща си.
— Обещавам.
— Вече мога да тръгна спокоен, че двамата ще бъдете в безопасност тук. Това ще ми помогне да вярвам, че ще се върна. — Баща му го хвана за врата и придърпа лицето му към своето. Жан-Люк прегърна баща си и двамата се притиснаха силно един към друг. После баща му се отдръпна назад и си избърса очите с опакото на ръката си.
Татко. Жан-Люк влезе в стаята си и погледна към стените и към лавиците за книги, които баща му беше направил — беше нарязал дъските, беше ги рендосал и ги беше закачил на тях. Книгите бяха подредени с изправени гръбчета по височина и по теми — приключенските романи бяха разположени отделно от фантастиката. Беше подредил книгите по начин, по който не беше в състояние да подреди живота си.
Седма глава
Жан-Люк
Париж, 30 март 1944 година
— Eh, les gars! Какво ви става тази сутрин? — Шофьорът погледна към отраженията на мъжете в огледалото за обратно виждане.
Жак вдигна едното си рамо, а Фредерик изпъшка. Всички мълчаха, свели очи към краката си, докато камионът се движеше по пустите сумрачни улици към гарата в Бобини.
— Не забравяйте, че сме късметлии — продължи шофьорът, — по-добре е да бъдем тук, отколкото в някой трудов лагер в Германия.
Погледът на Жан-Люк беше втренчен. Защо просто не ги оставеше на мира? Putain de collabo!
— Просто сме изморени — промърмори Филип, търкайки очите си.
— Уморени? Денят още не е започнал! — Докато шофьорът сменяше скоростта, се чу оглушително скърцане от триенето на метал в метал. Жан-Люк потрепери, сякаш изпита съчувствие към скоростната кутия.